— Не.
— Ние също. А банката в Ипсуич? Теглила ли е от вашите спестявания там?
Сидни нямаше представа и госпожа Снийзъм бе изненадана и подразнена от неговата незаинтересованост. Тя го помоли да се обади веднага и да разбере, след което да й телефонира, за нейна сметка.
Сидни се съгласи.
Той изчака до девет и половина, според него възможно най-ранният час за разговор с банков служител, а и така изрази възмущението си от госпожа Снийзъм, която го бе смъмрила като дете. Какво неприятно, досадно задължение, си каза той. Ако беше я убил, щеше да мине през същите изпитания. Неговите герои са принудени непрекъснато да се съобразяват със задължения от този род, ето че сега и той разбра какво е. Свърза се с банката в Ипсуич. Необходими бяха няколко минути да открие човека, който можеше да му свърши работа. Оказа се, че последният чек, с подписа на госпожа Бартълби, е пристигнал на 26 юни, а датата на чека бе от 24 юни. Алисия замина на втори юли. Сидни съобщи това на госпожа Снийзъм.
— Наистина? Чудя се как ли преживява, или действително нещо й се е случило?
— Замина с юлските си петдесет лири. Чекът бе получен току-що и тя го осребри в Ипсуич.
— Сигурно. Но Алисия не си прави добре сметката и винаги остава без пари, затова взема парите си при първа възможност.
Три дни след това Сидни отиде на пазар в Ипсуич и пак се обади в банката. Не бяха постъпвали чекове с на госпожа Бартълби. Това стана в петък. Сидни си задаваше въпроса кой я издържа. Мъж? Но какъв? Като се върна вкъщи, чу телефона още от вратата. Беше госпожа Снийзъм. Сидни й съобщи, че няма нищо ново.
— Съпругът ми е на мнение, че е време да уведомим полицията, а и аз мисля така. Навярно и ти си съгласен — заяви тя с нетърпящ възражение тон. — Не се съмнявам, че ще се заинтересуват защо не сме им съобщили много по-рано.
Това бе истински шамар за Сидни, но той се задоволи да потвърди учтиво, че полицията трябва да бъде уведомена.
Госпожа Снийзъм каза:
— Да я търсят първо в Брайтън, а после ако се наложи, навсякъде. Сигурно ще искат снимки, в случай че съвсем е изглупяла и се крие под измислено име. Ще ми изпратиш ли няколко фотографии? С открито лице, нали знаеш. Твоите вероятно са по-нови от моите.
Сидни рови половин час и откри две подходящи любителски снимки. На едната от тях Алисия седеше в шезлонга зад къщата, обута в джинси, а на другата бе с лятна рокля, изправена до ябълковото дърво между двете къщи — тяхната и тази на госпожа Лилибанкс. НАМЕРЕНО УБИТО МОМИЧЕ ОТ САФЪК — Сидни си представи вестникарското заглавие под снимката. Не, по-добре така: ДА СТЕ Я ВИЖДАЛИ? ПОЛИЦИЯТА РАЗКРИВА ШАНТАЖ. Ама че глупости, помисли той и тръгна да вземе плик от кабинета си. Интересно, семейство Снийзъм не му повериха обаждането в полицията, не му позволиха да вземе нещата в свои ръце.
Сидни пътува с колата до Бликъм Хийт и след като пусна плика в кутията пред вратата на пощата, отби се и в малката бакалия, за да купи сладко.
— Господин Фаулър, сладко от портокали, моля — каза Сидни, като мислеше, че утре — вдругиден господин Фаулър няма да го обслужва така чевръсто, а смутено ще смотолеви: „О, господин Бартълби, прочетох за жена ви…“. Сидни му бе споменал, че Алисия е в Кент при майка си. Беше казал същото и на Едит, дъщерята, която помагаше в магазина, и на техния работник, и на млекаря, който го бе попитал за Алисия миналата седмица, и дори на Фред Хартънг от бензиностанцията, където Сидни често сипваше бензин. Сега ще излезе наяве, че от три седмици е знаел за изчезването на Алисия и въпреки това е продължавал да разправя небивалици. И госпожа Лилибанкс бе научила в деня, когато Инес и Карпи бяха дошли на пикник, спомни си Сидни. Изглежда не е казала на никого от съседите, много мило от нейна страна.
— Предпочитате с дебели резенчета, нали? — попита Фаулър, докато измъкваше буркана. Беше слаб и върлинест мъж с черни рошави мустаци като на Ръдиард Киплинг.
— Да — Сидни бе поласкан, че помни.
— Така ли ще го вземете? — Този път господин Фаулър питаше дали да не го сложи в нещо.
— Да, да. И без това не нося друго — Сидни махна за довиждане и тръгна да излиза.
— Надявам се, че госпожа Бартълби е добре? — каза господин Фаулър. Сидни се обърна:
— Мисля, че е добре. Тя не е много по писането — Сидни го погледна в очите и продължи пътя си. Държа се съвсем като убиец, помисли си той. Като Джи Джей Смит.
Беше втори август, вторник. Сидни провери датата в календара, подарък от млекарницата, на която бяха редовни клиенти. Отгоре имаше нарисувани две кученца, шотландски овчарки с карирани нашийници. Той усещаше, че денят ще бъде от съдбовно значение за него. Всъщност нищо нямаше да се случи, но намесата на полицията отбелязваше повратна точка в развитието на събитията. Освен това възнамеряваше да изпрати копието на „Големите планове“ в Лондон, в издателството „Потър и Деш“. Преди десет дни бе пуснал оригинала, с обикновена поща, до литературния агент в Ню Йорк, но повече искаше да успее в Лондон, пък и по-бързо щеше да получи резултат, и затова преглеждаше второто си копие отново и отново, макар че не правеше никакви промени. Малко преди да затворят пощата в шест, той написа писмо до издателството, опакова ръкописа и го изпрати.