На другата сутрин в десет на вратата почука млад полицай. Усмихнат блондин с бебешко лице, което обаче не можеше да прикрие особено ревностното му отношение към службата. Извади бележник и писалка, а Сидни му предложи стол. Сковано седна, готов да пише на коленете си.
— Отнася се за вашата съпруга. Имате ли от нея новини?
— Нищичко — каза Сидни и се разположи на канапето.
В началото всичко вървеше според очакванията на Сидни: Кога я бе видял за последен път? Втори юли. Къде? Качил я на влака, в Ипсуич, около 11:30 ч. в събота сутринта. Каза ли му къде отива? При майка си. В какво настроение беше? Доста добро. Смяташе да рисува и търсеше усамотение. Нима не беше странно, че на никого не е писала? Не, защото тя не смяташе да пише и го бе помолила да не се опитва да я търси, тя сама ще се обади, щом реши да се върне. Все пак, не беше ли странно, нито ред, дори и на майка си? Може и така да е.
Сидни бавно разтри длани между коленете си, целият в слух, чакаше още въпроси.
— Претърсваме Брайтън, но е важно да получим информация и от вас. Знаете ли други места, където би могла да бъде?
— Нямам представа.
— Каза ли колко време ще отсъства?
— Не, не уточни. Спомена, че независимо колко време я няма, да не я търся. Предположих, че заминава за дълго, месеци, може би половин година.
— Сериозно? — Той си записа нещо. — Тя ли каза така?
— Не, отвърна, че не е решила — Сидни сви рамене, леко раздразнен. — Взе два куфара дрехи, също и зимни. Смяташе, че ще ни се отрази добре, ако поживеем разделени за известно време.
Чувстваше как затъва, репликите му звучаха все по-подозрително, независимо че говореше чистата истина, но такова поведение следваха и убийците, непрекъснато твърдяха, че жертвата ще отсъства за неопределен период от време.
— В такъв случай, родителите на госпожа Бартълби напразно се безпокоят — отбеляза полицаят.
— Ами да, а тази сутрин са писали и във вестниците. Но аз прегледах само „Таймс“. Сигурен съм, че ако жена ми разбере колко се тревожи семейството й, ще се обади. Може би още днес.
— Има и снимка в днешните вестници, в „Експрес“. Родителите й не знаеха ли, че така дълго няма да я има? — смръщено попита полицаят.
— Не мога да кажа. Лично аз не съм им съобщавал, защото се страхувах, че това само ще усили тревогата им. Освен това, не мога да твърдя, че Алисия наистина смята да отсъства толкова дълго. Но майка й е много обезпокоена, вече и аз… — Сидни спря объркано. Страхотен гаф. Защо не е казал на госпожа Снийзъм? Защото всичко е лъжа, измислил е историята и не е бил достатъчно внимателен, говорил е каквото му падне.
Полицаят се изправи:
— Това е всичко засега, господин Бартълби. Нека не губим надежда, че ще се обади отнякъде, след като писаха и вестниците днес.
Сидни се качи в кабинета си, а после съвсем случайно, воден от интуицията, отиде в спалнята и погледна през прозореца. Момчето полицай стоеше в края на пътя до велосипеда си и прелистваше записките. Обърна велосипеда, качи се и подкара към къщата на госпожа Лилибанкс; там слезе, подпря велосипеда и застана пред вратата. Сигурно ще попита: ЗАБЕЛЯЗАЛИ ЛИ СТЕ НЕЩО ПОДОЗРИТЕЛНО В КЪЩАТА НА БАРТЪЛБИ?
Сидни не изчака край прозореца да го види като излиза, но десет минути по-късно отново хвърли поглед, велосипедът си стоеше облегнат до пощенската кутия. Възможно бе госпожа Лилибанкс да е видяла как изнася килима. Сидни бе обмислил това и преди. Но не можеше да допусне, че ще се намеси полицията. Мислеше, че Алисия ще прояви достатъчно здрав разум и ще пише на родителите си. Би могла да ги предупреди да не му казват къде е, щом толкова искаше да си пази тайната.
Почувства смътна вина и срам от самия себе си. Усещането не беше нито приятно, нито вълнуващо.