… За госпожа Лилибанкс бе приятно да поговори с някого за Алисия, но тя бе в неведение относно днешните вестници, за тревогата, причинена от Алисиното отсъствие, а когато разбра, реши да не споменава за своята почуда от мълчанието й. Какъв смисъл има да подсилва паниката?
— Добре ли познавате Бартълби? — запита младият полицай като свърши с предварителните въпроси.
— Не бих казала, само по съседски. Аз съм тук едва от края на май. Понякога рисувахме двете с Алисия.
Той погледна нейната работна риза, зелена и широка, облечена върху роклята.
— Срещали ли сте се с господин Бартълби след заминаването на жена му?
— Да, дойде веднъж на вечеря. И аз бях при него на пикник един следобед.
Можеше и по-подробно да разкаже за този следобед преди три седмици, тогава бе научила, че Алисия не е при майка си, а приятелите й от Лондон също бяха много изненадани от този факт, но госпожа Лилибанкс преднамерено избягваше излишната бъбривост.
— Той тревожеше ли се за нея?
— Ни най-малко. Тя каза, че искала да замине някъде за известно време.
— Тя ли каза, или господин Бартълби?
— Тя, когато дойде да ме види в четвъртък или петък, точно преди да замине в събота. Май беше петък. Търсеше спокойствие, за да рисува, а според нея самотата щяла да е добре дошла и за съпруга й.
Полицаят кимна с глава.
— Беше ли в добро настроение?
— Да, много добро.
— Чували ли сте нещо за нея след това?
— Не, щях да предам на господин Бартълби.
— А очаквахте ли да ви се обади, да напише няколко реда?
— Да си призная, да — отрони госпожа Лилибанкс. — Вероятно не обича да праща дори картички, а може да е решила наистина да скъса с всичко, поне за малко.
— Мислите ли, че се разбират? Семейство Бартълби? Ако кажете, ще ни помогнете да си изясним какво си е наумила госпожа Бартълби, защото може да работи някъде под чуждо име, или да е извън страната. Изобщо не поставих този въпрос на господин Бартълби, тъй като той ми даде да разбера, че нямат семейни проблеми, просто са искали да живеят разделени половин година.
— Половин година? — възкликна госпожа Лилибанкс.
— Така ми отговори господин Бартълби, че не би се учудил, ако я нямало и половин година. Госпожа Бартълби не ви ли каза така?
— Ако беше, щях да запомня. Мислех си, че ще отсъства най-много месец — седнала на дивана с кръстосани в скута ръце, госпожа Лилибанкс беше нащрек.
— Така-а! — той написа нещо в бележника. Кацнал бе на табуретката, прилепил дългите си крака един до друг, за да му е удобно като пише.
— Разкажете ми за семейния им живот, ако обичате.
Госпожа Лилибанкс подбираше думите си:
— Добре съжителстваха. Както казах, виждала съм ги заедно само в присъствието на други хора.
Видяла бе и гневния изблик на Сидни онази вечер в кухнята, унищожителен гняв, но беше ли разумно да придава голямо значение на тази случка?
— Да сте забелязала нещо необичайно по времето след като госпожа Бартълби е заминала?
Госпожа Лилибанкс леко подскочи, но бързо се овладя. Пред очите й бе изникнал Сидни — вървеше през градината, сутринта след заминаването на Алисия, ако въобще е заминала тогава, носеше на рамо нещо тежко. Рано-рано, не беше се съмнало. Тя искаше да наблюдава птиците с БИНОКЪЛА, но нямаше достатъчно светлина, чуваха се само песните им. Слезе долу и сложи вода за чай. Когато пак погледна от прозореца на горния етаж, видя колата на Сидни, излизаше на пътя.
— Не, не съм — каза тя.
— И госпожа Бартълби не е споделяла нищо необикновено, например че се среща с някого?
— Не — каза госпожа Лилибанкс.
Глава петнадесета
В два последователни дни, четвърти и пети август, ежедневниците „Експрес“ и „Вечерен стандарт“ публикуваха две различни снимки на Алисия Бартълби. Заглавията бяха: „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ Я?“, „ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ОТКРИТА“, „КЪДЕ Е ТЯ?“, „ТЪРСИ СЕ“. Кратките съобщения под тях гласяха, че двадесет и шест годишната Алисия Бартълби от Бликъм Хийт, Сафък, напуснала дома си на втори юли, с намерението да посети родителите си в Кент, но така и не пристигнала там, оттогава никой не знае къде е. Възможно е да се намира в Брайтън, смята нейният съпруг, а полицията в момента проверява района на Брайтън.
В четвъртъка, когато се появи първата снимка, Едуард Тилбъри трябваше да отиде до Брайтън с влака, а после да вземе автобус за селището Аръндил, в чиито покрайнини бяха наели с Алисия малка къщичка. Едуард имаше рожден ден, иначе не би предприел това пътуване по средата на седмицата. Обикновено пристигаше в петък вечерта и заминаваше обратно в понеделник сутринта. Потресен бе от публикуваните снимки — и в сутрешните, и във вечерните вестници, обаче се реши да тръгне, като се озърташе внимателно, за да остане незабелязан. Допълнително разочарование му донесе и промяната във външността на Алисия. Отишла бе със скутера до Литълхемптън и в тамошния фризьорски салон се бе подстригала и боядисала. На масичката имаше торта с розова глазура и незапалени свещи.