В този половин час докато беше с тях, никой не отвори дума за Алисия. Говориха за Лондон, за последната роля на Приси в театъра. Тя го попита за телевизионните серии, чула бе от баба си.
— Бабо, не си ми показала още какво си нарисувала — каза Приси.
— О, не сега. Сидни е тук за малко, а е виждал почти всичко.
Сидни стана:
— Наистина трябва да тръгвам. Не се познавате със Снийзъмови, нали?
— Не, но бих желала да ги срещна. Защо не ги доведете при мен на чай?
— Благодаря, може да им го предложа. Ще се обадя по-късно, ще видим как да стане — той я погледна открито и мило. — Благодаря за ягодите. За мен бе удоволствие, госпожице Холоуей — каза той и тръгна.
Снийзъмови дойдоха десет минути по-рано. Сидни ги наблюдаваше като слизаха от техния сив Мерцедес бенц. И двамата изглеждаха състарени, по лицата им се четеше напрегнатост и тревога. Снийзъм, нисък и дребен, с рижава рядка косица и бледо лице, жена му — висока, ако не и по-висока от него, русокоса, с хлътнала брадичка, ала носът и очите издаваха решителност. Алисия бе удивително красиво съчетание от чертите на двамата.
— Добър ден, Сидни — поздрави госпожа Снийзъм още на портата, но не му подаде ръка. — Как си?
— Благодаря, не се оплаквам. А вие?
Влязоха в къщата. Сидни им предложи шери, а после чай, но те нищо не искаха, още било рано. И двамата се оглеждаха в дневната, като че търсеха следи да разбулят тайната за Алисиното заминаване. В следващите пет минути госпожа Снийзъм отново зададе въпросите, на които Сидни бе отговарял през последните седмици по телефона, но сега вниманието й бе приковано към израза на лицето му. Господин Снийзъм седеше притихнал, ала и той наблюдаваше зорко, изглеждаше умалено и помъдряло копие на Синклер Луис.
— Сигурен ли си, че не се е прекачила на друг влак в Ипсуич — попита госпожа Снийзъм — слиза от един и се качва на друг, да кажем на север?
— Видях как потегли влакът. Махнахме си за довиждане — не бяха си махали, но наистина бе изчакал тръгването на влака.
Госпожа Снийзъм го претегли със студени очи:
— Хъм. Полицията опитва да намери работник от гарата, който да е видял онази сутрин Алисия или…
— О, това май е трудна задача — прекъсна я Сидни с усмивка.
— Да, никой не си спомня — госпожа Снийзъм погледна съпруга си, но той се задоволи да потърка начумерено носа си с пръст.
Тя се понадигна и кръстоса стройните си крака в обратна посока. Облечена беше с черна рокля от щампована коприна и пръскаше миризма на непознат за Сидни парфюм, вероятно поради цената, надхвърляща неговите възможности.
— Длъжна съм да те попитам Сидни, дали не сте имали с Алисия сериозна разправия преди тя да замине?
— Не. Наистина, госпожо Снийзъм — той навлажни устни, повдигна ръце от коленете си и с плавно движение ги сложи обратно. — Тя искаше да поживее сама, за да рисува, каза, че ще се обади щом поиска да се видим, или да се върне вкъщи. Можех и аз да отида в някое малко градче за смяна на обстановката, но искам да съм тук ако се получи писмо, или ако се обади по телефона — пак се раздрънка, помисли той, бе почувствал недоверието, породено от пространните му обяснения. Чудеше се дали в главите им не минава: „Сидни стои тук, защото пази тялото, закопано в градината“. Той потръпна против волята си. Видя, че госпожа Снийзъм го забеляза.
— Тези писатели и художници винаги много знаят — тя потърси с поглед подкрепата на съпруга си.
— Така са младите — той измърмори сърдито и вяло.
— Отказват да живеят тихо и спокойно, както е прието в обществото, с доброто и лошото, а се оплитат в мрежата на собствените си странни разбирания за живота. Знаеш какво искам да кажа, нали Хартли — пак го погледна тя.
Хартли не отрони нито дума, гледаше в килима със свити устни и вдигнати вежди.
— Според мен бохемите нямат място в обществото и неговото всекидневие. Този тип хора съзнателно не спазват общоприетите правила, не се държат съответно изискванията на обществото и като последствие са погубени от собствената си философия, защото е лъжлива и измислена.
Лъжлив бог, помисли Сидни, докато слушаше с тържествена почтителност, сякаш се намираше на проповед в църква. За госпожа Снийзъм обществото бе някакво абстрактно божество, твърде абстрактно, но му дължим безусловна и пълна всеотдайност.