— Така ли? Ще ми предадете ли съобщението, госпожо Лилибанкс?
— Не, благодаря. Предпочитам да не е по телефона. Искам да говоря лично с инспектора.
Казаха й, че до деветнайсет часа инспекторът ще е уведомен и ако той няма възможност да я посети по това време, ще му предадат да й се обади по телефона.
Когато остави слушалката, осъзна, че за да изрече цялата истина, ще трябва да разкаже на инспектора за внезапното гневно избухване на Сидни вечерта, когато Алисия бе изпуснала чашата. Може и да се бе разминало, но това положително говореше, че у Сидни има бяс. Алисия бе споделяла с нея, че я бе удрял при други два подобни случая. „Сидни може да побеснее просто ей така“ — бе казала Алисия и щракна с пръсти. Мина й през ум, че е възможно Алисия да се забавлява някъде, може дори и с приятел, за да укрепи своето наранено его. След посещението на семейство Снийзъм тази възможност й се струваше по-малко вероятна, по-скоро мислеше, че Сидни бе прехвърлил мярата по време на някое от своите ядни състояния. Инспектор Брокуей бе попитал какво мнение има за характера на Сидни, за неговия темперамент. Госпожа Лилибанкс го виждаше във въображението си достатъчно вбесен, за да убие човек, и достатъчно хладнокръвен, за да изнесе трупа.
Инспектор Брокуей се обади в седем и двайсет и посети госпожа Лилибанкс в девет без петнайсет.
След като излезе от къщата й, прескочи и до съседната, искаше да говори със Сидни Бартълби.
Глава двадесета
Разположен на канапето в дневната, под звуците, долитащи от грамофона, Сидни написа следното в малкия си кафяв бележник:
Не съм доволен, нещо ми убягва. Не мисля, че у всеки от нас се крие убиец, иначе защо далеч непълната представа ме кара да се чувствам така противно: неспокойствие, усещано не само мисловно, но дори и физически, крайна тревожност, маска, с която ти се струва, че се появяваш пред хората, срам от собствената ти жестокост и безчестие — всичко сплетено в едно цяло, което не може да се приглуши от извиканите болезнени детски спомени, били те истински или мними, евентуално довели те до деянието. Някои убийци са много наперени. Дали се стараят да не мислят, или изобщо не могат да мислят? Не ме удовлетворява разкриващото се пред моя вътрешен взор. Предполагам, бедата е, че не съм истински убиец. Не съм сигурен вече, дали човек, извършил истинско убийство, би мислил и чувствал като мене. Няма причина да е така. Моите реакции са резултат от обусловености, които аз предпочитам да наричам поредица от подходи. Моите са повече, отколкото си мислех.
С писалка в ръка, той гледаше в пространството, когато се разнесе неочаквано чукане по вратата, яко тропане, не приличаше на госпожа Лилибанкс. Сидни остави писалката, затвори бележника и отиде да отвори. Изненада се, като видя едрата фигура на Брокуей.
— Господин Брокуей! Инспектор — извинете — каза Сидни.
Госпожа Лилибанкс е разказала за „погребението“ на килима, помисли Сидни, но не усети тръпчивото чувство на вина.
— Добър вечер — отговори инспектор Брокуей, кашляйки мощно с юмрук пред устата. — Надявам се, че не ви преча.
Сидни стоеше близо до него и чак подскочи от силния му глас.
— Не, не, какво говорите. Влезте. Ще изключа грамофона — той отиде и спря музиката.
Инспекторът разкопча сакото на костюма си — туид в синьо и кафяво, свали си шапката и придърпа един стол.
— Разбрах, че сте се срещали със Снийзъмови днес.
— Да, така е. Дойдоха около три.
— Да разбирам ли, че няма новини?
— Не, няма.
— И вие нямате нищо за казване?
Очите на инспектора някак неспокойно зашариха из стаята, спряха за миг върху бележника, опърпан по-скоро от времето, отколкото от употреба, след това се вдигнаха към Сидни.
— Не — искаше му се бележникът да е горе, извън полезрението на инспектора. Сега той го закачаше с пръстите на дясната си ръка, отбутвайки го на няколко сантиметра от себе си.
— Тази вечер госпожа Лилибанкс ми предаде, че ви е видяла да изнасяте килим, който, по-късно сте казал, че сте заровил някъде. Вярно ли е?
— Да — гласът му драматично, но съвсем случайно, секна. — Да, стар килим, пълен с молци, а боклукът се събира веднъж на две седмици. Не исках да го горя, затова го зарових.
— Кога стана това? — попита инспекторът.
— О, преди седмици.
— През юли?