— Да.
— Спомняте ли си точно кога?
— Да, веднага след като жена ми замина. Събудих се много рано този ден.
— Преди зазоряване?
— Да. — Карай направо, помисли си той, колкото и убийствени да са фактите.
— Къде го заровихте?
— Около Паръм. Близо до пътя, който отива оттук до Паръм, в гората.
Инспекторът смръщено го погледна.
— Кажи ми как го направи?
Болезнена, искрено болезнена въздишка се изтръгна от Сидни. „Бутнах я по стълбите, трупът остана тук през нощта“ — мислеше си той. Приглади косата си с ръка, зарея поглед към противоположния край на стаята, след това спря очи на инспектора.
— Просто изкопах една дупка с лопата.
Инспекторът извади пакет цигари и протегна ръка към Сидни, който поклати глава отрицателно. Виждаше го за пръв път да пуши. От напрежение ли се освобождаваше сега, когато случаят е решен?
— Ще можете да намерите мястото, нали?
— Да, така мисля — отговори Сидни и се усмихна леко, защото всичко се развиваше според неговото предвиждане.
— Добре — инспекторът изпусна новопоетия дим, изправи се и тръгна към прозореца. Последва мощната му кашлица, от която Сидни отново подскочи и изведнъж се досети на какво му напомня този взривяващ се звук: хвърчащи трески от чамова дъска, силен удар с крак.
— Още е светло, да опитаме ли сега? — попита инспекторът.
— Разбира се.
Колата на инспектора бе пред дома на госпожа Лилибанкс. Той познаваше добре пътя и Сидни се намеси чак когато стигнаха до правата отсечка в гората.
— Отляво е. Намалете малко.
Колата забави ход.
Сидни го поведе навътре и се заоглежда за познати дървета, скупчени храсти… можеше ли нещо да го провали? Ако се случи, какво ще последва от това? Сидни се обърна назад, за да прецени разстоянието между колата и избраното място в онзи ден.
— Много шубрак е израснал от тогава.
— Вероятно, но се постарайте.
Сидни не бързаше. На малка полянка, или местенце без растителност по-точно, той се поспря и се наведе към земята.
— И тук може да е.
Инспекторът също се наведе, но не откри никакви следи от копане.
— Добре, ще поставим знак на това място и утре пак ще дойдем — той откъсна лист от бележника си и го сложи под камък.
Върнаха се в колата на инспектора. Мълчаливо пътуваха до къщата на Сидни, където се разделиха само с едно „лека нощ“.
Проява на известното английско хладнокръвие, помисли си Сидни. Да оставим престъпника да преспи в леглото си и тая нощ. Ще го откараме до дома му и ще му пожелаем лека нощ, примката и без това скоро ще се затегне около врата му. Сидни си представи „трупа“ в килима, чертите на Алисия, едва различими, и себе си в тази драматична нощ на развръзка, опитващ се да заспи и пишещ с треперещи пръсти, защото госпожа Лилибанкс го е видяла с килима и е уведомила полицията. Оставаха му само няколко часа на свобода! Един убиец, разсъждаваше Сидни, психопат някой, за да си отмъсти на Лилибанкс в пристъп на ярост би могъл да я удуши. Чудно защо полицията не постави охрана пред къщата й, или не я посъветваха да замине някъде за известно време. Стана да погледне през прозореца.
Толкова тъмно беше, че бе невъзможно да види дори спряла кола, камо ли човек, дори и да имаше някой на пътя. А може и да я няма, продължи Сидни да разсъждава, може да е при някой съсед, може да са оставили човек вътре, разположил се сега в гостната й. Легна си. Искаше му се да продължи с предположенията, но бе изтощен и скоро заспа.
На следващата сутрин я видя както обикновено, пълнеше с вода каменното корито за птиците в задния двор, на моравата. В ума му се мярна картина: полицията изкопава килим без труп и кървави петна; зае се да прави кафето. Преди да се качи горе да поработи, още веднъж отправи поглед към дома на госпожа Лилибанкс. Прозорците проблясваха на светлината, но тя самата вече не се виждаше никъде. По това време госпожата винаги работеше в градината. Дали пък не се е притеснила много, може дори да се разболее от тревоги, защо не й се обади да я успокои? Сигурно си мисли колко я ненавижда сега заради неспазеното обещание и нарушеното мълчание, но реши да почака докато полицията открие нищото в килима. Няма съмнение, че ще го сметне за кръгъл глупак, задето я беше подвел онази съботна вечер да помисли, че в килима има нещо скрито; ще трябва да й обясни, че се е оставил на играта на въображението, че шегата бе излязла доста зловеща; или пък да й каже, че е получил временно умопомрачение, халюцинации, станал е жертва на обсебил го ужас, страх, който го е карал да си мисли, че наистина е убил Алисия. Както и да се оправдае, все щеше да е плоско, но по-важно е да й каже колкото може по-бързо, че в килима няма нищо.