„Какво? Не може да бъде! — ще се изненада пред полицаите. — Кой е откраднал трупа! Не вярвам! Вижте пак.“ Сидни насочи вниманието си към новото хрумване за героичния Бич.
Телефонът иззвъня около десет.
— Инспектор Брокуей се обажда. На мястото, което посочихте вчера, няма килим. Можете ли да дойдете сега, господине? Може би на дневна светлина ще се оправите по-добре.
След три минути Сидни тръгна. Горките момчета, копали са спечената земя цяла сутрин! Сигурно са започнали в шест!
Той завари инспектора да разговаря край колата си с младото полицайче от Бликъм Хийт. Сидни спря зад тях.
— Добро утро, инспекторе.
„Добро утро“ и към младока.
— Съжалявам, че съм се объркал. Може би трябва да походя нагоре по пътя, може да разпозная някой белег.
— Както искате — отвърна инспекторът.
Сидни тръгна покрай лявата страна на пътя и внимателно оглеждаше гората, но всеки метър бе досущ като предходния.
Върна се обратно, стигна до инспектора, който се беше облегнал на колата и каза:
— Съжалявам, инспекторе, ама не е точно на това място, все ми се струва, че е наоколо. Ще пообиколя.
— Хайде, водете — каза инспекторът и го последва.
След тридесетина крачки Сидни забеляза тъмните фигури на двама полицаи — единият седнал върху нещо, а другият отърсващ полепналата по лопатата пръст в едно дърво. Сидни се отправи към тях.
— Без резултат, разбрах — каза той. — Съжалявам за труда ви.
Белезите по земята издаваха намерение да изкопаят четириъгълник. И двамата се бяха разкопчали.
— Пръстта тук не е докосвана — каза изправеният полицай.
— Сигурен съм, че е някъде наоколо — Сидни мръдна малко вдясно, но остана успоредно на пътя, който се изгуби от погледа. По панталоните му се закачаха увивни растения. Подхлъзна се и с погнуса видя, че бе настъпил дванайсетсантиметров плужек. Спря се на мъничка полянка сред дърветата, поколеба се.
— Може и това да е мястото — каза той на полицая, който бе непосредствено след него.
Младият полицай извади джобно ножче и направи два надлъжни сряза върху едно дръвче, обели кората. Инспекторът, с поглед надолу, тъпчеше с крака земята. Сидни се мушна в гората по посока на пътя и откри друго подобно място, но реши в полза на първото.
— Жалко, че толкова много е израснала тревата. Затова трудно ще го открием.
— Много време мина, почти два месеца — отвърна полицаят.
„Трупът ще бъде в отвратително състояние“ — Сидни предугаждаше мислите му.
— Не мога да направя нищо повече от това — каза Сидни и се върна при белязаното дърво. Стресна се, когато видя пред себе си появилия се от гората инспектор Брокуей.
— Колко е дълбока дупката?
— Около метър и двайсет. Ето защо не са открили нищо на мястото, където са копали. Искам да видя до каква дълбочина са стигнали — Сидни мина покрай инспектора и продължи.
Младият полицай и инспекторът го последваха.
Върнаха се на първото място и Сидни поиска разрешение, а после взе лопатата. Започна да разравя земята близо до едно голямо дърво, отхвърляйки на една страна буците тъмна пръст. Но под нивото на разкопаното от полицаите земята беше твърда, а корените изглеждаха ненаранени — повече нямаха работа тук.
— Не разбирам — каза Сидни.
Четиримата мъже стояха около него и го наблюдаваха.
— Е, момчета, нека да копаем по-дълбоко, там, където господин Бартълби копаеше. Има още едно набелязано място, малко по-нататък.
Полицаите без ентусиазъм се заловиха за работа.
Известно време Сидни ги гледаше как дълбаят, а след това попита:
— Трябвам ли ви за нещо, защото си имам работа у дома.
Инспекторът каза „не“, но щял да му се обади по-късно.
Сидни се върна при колата. Вече се бе очертала слаба пътека в тревата към мястото, където мъжете копаеха.
В един часа инспекторът се обади и съобщи, че са проверили второто посочено място, но нищо не са открили.
Сидни прокара пръсти през косата си, разсъждаваше: убиецът „вижда“ убийство, килим, труп, заравяне, всичко. Интересно. Килимът е навит на руло по дължина, трябва лесно да го намерят.