Инспекторът допълни, че утре след закуска щели да продължат и на другото показано от него място.
Дай им време, мислеше си Сидни, ще го намерят, защото е там. Захвана епизода, в който Бич е повикан от полицията (те са в неведение за криминалните му деяния), молят го да помогне при залавянето на банда обирджии, установили се в Падингтън и отмъкнали крупна сума пари. Представяйки се за новоизпечен рецидивист, той се включва в престъпната група, за да работи отвътре и се запознава с различните им техники, като е решил да докладва за някои, но най-хитрите да запази за себе си.
До четири Брокуей не се обади.
Мисълта на Сидни бързо прескочи към Алисия. Къде по дяволите е тя? Какво прави? С какво живее? Трябва някой да я издържа. Тя имаше богати приятели, но би ли ги помолила за петдесет лири в положение като това? Не. Ако я издържа някой мъж, то трябва да спи с него. Недоумяващ, жегнат, Сидни се смръщи. Стана от бюрото си и повече не седна да работи през този ден.
Около пет чу телефона от задния двор, където ровичкаше из градината, и изтича към къщи.
— Здрасти, Сидни, Елспет Крег се обажда. Как си?
— Добре, благодаря, а ти?
— Вести от Алисия?
Така продължиха още пет минути. Тя се бе обаждала и по-рано веднъж. Родила неотдавна. Те със съпруга й бяха много скучни хора, живееха в Удбридж. И въпросите, и забележките й бяха досадни, и за да придаде малко живец на разговора, Сидни се изкушаваше да сподели с нея за копаенето на полицията, търсеща заровен от него стар килим с презумпцията, че трупът на Алисия може да е скрит вътре, но тя не заслужаваше да чуе нещо толкова интересно, а и полицаите нямаше да могат да се свържат с него, ако разточеше разговора, затова поговори колкото изискваше учтивостта и набързо приключи.
— Уф! — каза той, като остави слушалката.
Полицията го потърси малко след шест. Инспекторът съобщи:
— Чудесно! Най-накрая го намерихме! При петия опит!
— Боже мили! Колко ми е неприятно!
— Да, но свършихме за един ден — изсмя се и продължи — бяхте прав, изпояден от молци стар килим, но вече плесенясал, бих рекъл.
— Ха-ха-ха. Да. Мога да си представя.
— Трябва да сте преливал от енергия.
Да, искаше му се да каже, подълбайте още малко и ще стигнете до трупа. Килимът е там за заблуда.
— Да, всъщност исках да изкопая дълбока дупка, като че наистина погребвам нещо, нужно ми беше за един от разказите. Колко корени посича човек, колко време отнема, разбирате ли?
— Проблеми на писателя — каза инспекторът.
— Да, пиша нещо за телевизията. Благодаря ви, че се обадихте, инспекторе.
— Мога ли да ви намеря утре по някое време?
Утре е понеделник, спомни си Сидни.
— О, да, тук съм целият ден, освен малко пазаруване, нямам друго излизане.
— Ще се отбия при вас следобед.
Сидни се изкъпа и преоблече — по-добре изгладен панталон, чиста риза. Бързаше, защото не искаше инспектор Брокуей да го изпревари с новината у госпожа Лилибанкс, вероятност, която се стрелна през ума му докато се къпеше. Да й занесе ли цветя, да откъсне роза от градината? Една глава карфиол? О, я не ставай глупак! Миналата седмица й бе занесъл брюкселско зеле. Просто иди без много шум, кажи й, че не си дошъл по-рано, защото първо си помагал на полицията, а после си чакал да ти се обадят.
Вървеше към дома на госпожата с много сериозен, важен и тържествен вид, приближи предната врата, която се оказа отворена. Тя не беше в кухнята.
— Госпожо Лилибанкс? — той продължи към дневната.
Госпожа Лилибанкс стоеше с лице към него, облегната на канапето, притискаше юмрук в гърдите си. В първия миг Сидни помисли, че тя държи нещо в ръката си, но юмрукът й притискаше областта под лявата гърда.
— Госпожо Лилибанкс, какво ви стана? — Сидни тръгна към нея.
Лицето — смъртно бледо, устата — отворена, приличаше на човек, изживял страхотен удар. Издаде писклив, треперукащ звук и се хързулна по канапето на пода, преди Сидни да стигне до нея.
— Чакайте, момент, сега ще ви сложа на канапето.
Тя бе напълно отпусната и Сидни я повдигна с мъка.
— Имате ли някакво лекарство? Кажете ми къде го държите.
Сидни изтича до кухнята, намокри кърпа и се върна при нея. Помисли си да й даде глътка вода, но тъй като едва ли би могла да преглътне, стори му се твърде опасно. Намери някакво бренди в кухнята, наля малко в чаена чаша и го поднесе под носа й, надяваше се да дойде на себе си от острата миризма.