Едва тогава разбра, че е мъртва. Стиснатата преди малко в юмрук ръка лежеше покрай тялото й, забележително млада и красива ръка, с едва видими бръчици. Брендито бе изкушение за самия него сега, но го остави, отри ръцете си в панталона, като че искаше да ги изчисти и се отправи към телефона.
— Госпожо Лилибанкс!
Тя не се отзова.
Взе телефонната слушалка и набра 999, а след това я тръшна преди последната деветка да се извърти докрай. Какво щяха да си помислят? Бартълби съобщава, че е починала жената, която преди малко е докладвала, че той е заровил килим? Няма ли да си помислят, че е свършил с нея просто като я е изплашил силно, защото е знаел за болното й сърце? Ами не се ли бе случило точно това? Или пък — разсъждаваше той, поглеждайки към госпожа Лилибанкс, дали тя не бе избрала точно този момент за смъртта си, като си е внушила, че ужасно много се страхува, или е пропуснала да си вземе лекарството, само и само той да бъде обвинен, да изглежда убийство в пристъп на ярост заради килима? Не, това беше прекалено!
Няколко секунди му бе невъзможно да предприеме каквото и да било. Отпечатъци от пръстите му имаше върху чашата с бренди, върху топката на вратата. Какво като кажеше истината? Тази мисъл обаче повлече фантазията му отново: да, той я бе убил, като бе размахал заканително ръка, бе я изплашил до смърт. Да погледнем картинката. Не говори ли сама за себе си? Какво от това, че полицаите не бяха открили нищо в килима, Алисия все пак бе заровена някъде, а Сидни Бартълби не е съвсем наред в главата, ще кажат някои от приятелите му.
Точно в този миг чу телефона. Сидни го погледна и докато чакаше да свършат четирите двойни позвънявания, реши да каже, който и да беше от другата страна, че тъкмо е влязъл в дома на госпожа Лилибанкс и е станал свидетел на сърдечен пристъп с фатален край. Да, тъкмо това се е канел да направи, да викне полицията, или лекар, каквото беше редно в такива случаи. Дали не е Приси? Или госпожа Хокинс, която се обаждаше всеки ден? Инспектор Брокуей? Твърде вероятно. Сидни бързо вдигна слушалката.
— Ало? — осъзна, че телефонът бе заглъхнал. Натисна вилката и завъртя нула, за да се свърже с телефонистката, на която каза:
— Моля, свържете ме с Главното управление на полицията в Ипсуич.
Когато го свързаха обаче, научи, че инспектор Брокуей е излязъл преди две минути. Любезно попитаха дали да му предадат нещо.
— Не — нервно каза Сидни. — Не, благодаря.
Ако предположим, че инспекторът е излязъл преди минута-две, и е тръгнал насам, мислеше Сидни, ще му трябват още двайсетина, докато дойде. Дали да го почака? Предпочиташе да си отиде, но това би било много по-лошо: бягаше ли от престъпление, което се канеше да не признава? Би могъл, разбира се, да се обади на някой от офицерите в Ипсуич, но на него просто не му се искаше да постъпи така. Какво имаше, ако почака тук? Дори и някой съсед да почука, не можеше ли да каже истината? Сидни избягваше погледът му да попада върху изпънатото тяло на госпожа Лилибанкс. Той пресметна, че инспекторът ще пристигне около осем без петнайсет, ако се е отправил насам.
Той взе едно сгънато одеяло и го придърпа почти до брадичката й, без да я докосва и дори без да поглежда лицето й.
Бързешком се качи на горния етаж, за да избяга от трупа. Влезе в стаята, където тя рисуваше, удари го миризма на терпентин, също като в студиото на Алисия, но тук имаше такова живо присъствие, като че госпожа Лилибанкс току-що бе спряла да работи, което накара Сидни да излезе и да се мушне през друга отворена врата. Спалнята на госпожа Лилибанкс. Хълмче от възглавници, струпани в горния край на леглото, изглеждаше много удобно под богатата дантелена, плетена покривка. Книга от Памела Хаисфърд Джонсън стоеше на нощното шкафче до него. На долната поличка на шкафчето Сидни видя месинговия бинокъл. Той се обърна и излезе от стаята. Няколко минути прекара в друга стая, която явно бе за гости, чиста и подредена, но доста безлична. Дишането му се успокои и едва сега осъзна на какво напрежение бе подложен.
След малко се върна в спалнята и взе бинокъла. За първи път се докосваше до него. Изправи се пред прозореца й го насочи навън. Неговата къща кацна пред очите му. След това погледна към задната градина и гаража, представи си как е изглеждал онази сутрин с тежкия килим (не чак толкова тежък, престараваше се) преметнат на дясното рамо — очертанията изплуваха в здрача, той изминава разстоянието до чакащата кола и изчезва в нея.