Някой почука на задната врата.
— Госпожо Лилибанкс? — извика женски глас.
О, Исусе Христе, сигурно е госпожа Хокинс. Орлово око! Изведнъж стана невъзмутимо спокоен, като пън, както тя самата казваше.
— Вие ли сте, госпожо Хокинс? — заговори той, но викът й, по-скоро писък, заглуши неговите думи.
— Госпожо Хокинс? — Сидни тичешком се смъкна долу.
Хокинс се извърна към него и нададе страховит крясък. Отстъпи крачка назад и събори малката масичка, на която бе чашата с бренди.
— Не ме докосвайте! Не се приближавайте!
— За Бога! Млъкнете! — изрева Сидни на свой ред, съвсем неочаквано побеснял от нейната врява.
С широко отворени, безумни очи, тя докопа едно от порцелановите кученца върху мраморната полица над камината.
— Боже Исусе! Не хвърляйте точно сега! — Сидни викна, ужасен от извършващото се светотатство.
Тя го запрати по него, докато той още говореше.
Сидни, без да мисли пусна бинокъла и хвана летящата към него порцеланова фигурка — чу се метален звън при допира с халката на пръста му.
Той огледа кученцето за драскотини или нещо счупено и стрелна към нея гневни очи:
— Успокой се, луда жено!
— Нито крачка към мен!
Косата й — в див безпорядък, очите и — изкривени от ужас.
— Какво търсите тук!? Госпожа Лилибанкс е мъртва! Какво търсите тук?
— Чакам да дойде полицията, и ако не ви харесва, пръждосвайте се оттук — отвърна Сидни, защото желанието му да бъде учтив се изпари до капчица от вида на неукротимата лудост пред него.
Сидни понечи да направи крачка към камината, за да върне фигурката на мястото й, но жената отстъпи също с крачка и почти седна върху главата на госпожа Лилибанкс. Това взриви гнева на Сидни. Той се обърна и тръгна към библиотеката в другия край на стаята, където я постави. Взе бинокъла.
— Вещица — промърмори той.
— Махай се! — каза Хокинс. — Махай се от къщата!
— Аз чакам полицията — отговори Сидни, без да я поглежда.
Разнесе се шум от кола. Тогава госпожата, като изохка и залитна замаяно, сякаш девица от времето на кралица Виктория, но с образа на дърта вещица, политна грациозно към прозореца и почти се стовари върху него. Коленете й се бяха подкосили.
Сидни отвори вратата. Слава богу, инспектор Брокуей се появи точно навреме.
— Инспектор Брокуей, тъкмо исках да ви се обадя — каза Сидни. — Влезте.
— Какво се е случило? — попита инспекторът ускорявайки крачка.
— Госпожа Лилибанкс, сърдечен пристъп — каза Сидни.
— Ти ли си инспекторът? — каза Хокинс. — Идвам преди пет минути, намирам този тук (посочвайки Сидни) — спокоен като тебе, и той ми казва на мене ДА СЕ МАХНА АЗ ОТ КЪЩАТА, А ТАМ ТЯ Е ВКОЧАНЕНА!
— Добра жено, успокой се! Ще те изслушаме! Починала е госпожа Лилибанкс?
Инспекторът отиде до госпожа Лилибанкс, внимателно повдигна одеялото и потърси ръката й, за да напипа пулса. Кимна с глава.
— Какво е станало? — той се обърна към Сидни.
Госпожа Хокинс подхвана отново, като раздрънкана латерна.
— Моля ви — каза инспекторът успокоително, протегнал ръце към нея, с търпение много по-голямо, отколкото Сидни можеше да прояви при дадените обстоятелства.
Госпожа Хокинс млъкна.
— Дойдох около седем и петнайсет — започна Сидни — почуках, но никой не ми отвори и аз влязох през задната врата, извиках. Когато стигнах до дневната, тя беше се хванала за сърцето, ето така — той показа — попитах я къде й е лекарството, но вече бе късно. Тя се свлече надолу, а аз я изтеглих на канапето. Тогава почина, струва ми се. Просто ей така — гърлото му съвсем пресъхна, но той продължи: — Опитах се да й дам бренди, госпожа Хокинс събори масичката с чашата.
— Съжалявам — изграчи госпожа Хокинс.
— А кога дойдохте вие, госпожо Хокинс? — попита инспекторът.
— Преди пет минути. Влизам аз, а той — там горе, слиза после долу, нищо му няма, а тя — там лежи, не мърда. Какво е правил той горе?
— Защо дойдохте? — обърна се инспектор Брокуей към Сидни.
— Дойдох да видя госпожа Лилибанкс, защото си помислих, да не би да смята, че съм й сърдит, задето ви е казала за килима. За последен път се видяхме преди тази история, а обикновено тя ми се обажда по телефона, или се отбиваше. Исках да я уверя, че… — той се поколеба за миг.