Госпожа Хокинс се възползва от това, за да вметне — „Ха!“.
Инспекторът задържа поглед върху ръката на Сидни, който все още стискаше бинокъла, след като го бе вдигнал от пода.
— Какво правехте с това? — попита инспекторът.
— Качих се горе, не издържах тука, а си мислех, че може би сте тръгнал насам. Намерих го в спалнята и погледнах с него през прозореца.
Инспекторът не отрони нито дума. Извади бележник и взе показания от госпожа Хокинс, за нейно най-голямо удовлетворение, а после й обясни, че засега не му е нужна, но по-късно ще я потърси. Госпожа Хокинс си тръгна, изпълнена с чувство за значимост и добре свършена работа, но до вратата на кухнята се обърна и попита:
— А какво ще стане с госпожа Лилибанкс?
— Сигурно знаете кой е неин лекар? Той ще трябва да издаде смъртен акт.
— Да, доктор Туейт. Живее в града, малко след църквата, в къщата с дървената веранда.
— О, познавам го, помагал ни е. Благодаря, госпожо Хокинс.
Сидни изпита облекчение в мига, който тя напусна дома.
Инспекторът се приближи до Лилибанкс и бавно покри лицето й с одеялото. След това се зае с телефонния указател, очевидно търсеше номера на доктора, за да му се обади, а Сидни излезе от стаята и се вмъкна в дневната, защото за него бе непосилно да изслуша разговора. Обичаше госпожа Лилибанкс. Погледна бинокъла в ръката си и успя да изключи слуха си за думите на Брокуей.
После инспекторът дойде при него в дневната и каза:
— Добре. Сега седнете и кажете какво стана.
Сидни седна, остави бинокъла пред себе си на масата. Между него и инспектора имаше пъстър букет, като че току-що подреден от госпожа Лилибанкс — толкова свежи изглеждаха цветята.
— Казах ви, случи се просто ей така!
— Обаждахте ли се в управлението?
— Да — инспекторът може да провери това, помисли Сидни.
— Предадохте ли съобщение за смъртта на госпожа Лилибанкс?
— Не, предпочетох да говоря с вас. Реших, че сигурно ще дойдете насам.
— Защо си мислехте така?
— Предположих, че ще дойдете да й съобщите какво сте открили в килима, да не се безпокои — отвърна Сидни.
— Точно това имах намерение да й кажа, а след това щях да ви посетя.
— Поводът?
— Да попитам дали не сте заравяли нещо друго в гората, в тази, или пък друга?
Сидни усети лека червенина да избива по лицето му:
— Не.
— Може би все пак, има нещо подобно. Помислете още веднъж.
— Мислите ли, че мога да забравя? — попита Сидни усмихнат.
— Да, възможно е, при желание. Или ако объркате истината с нещо измислено от вас — нещо, което пишете.
Сидни леко се смути, почувства се уязвен, защото инспекторът почти беше познал. От снощи бележникът лежеше на дъното в едно чекмедже на работната му маса. Сега се сети, че е по-добре винаги да го носи със себе си, защото може да претърсят къщата, точно заради подобни бележки. „Чамовите тресчици“, разпръснати от кашлицата на инспектора, изхвърлиха Сидни от орбитата на мислите му.
— Хрумна ми, че сте направили цялата тази вдъхновена театрална постановка, защото сте знаели, че госпожа Лилибанкс би могла да ви види, а от друга страна и заради вас самия — да си „изиграете“ чувствата преди и след „погребението“ — инспектор Брокуей се усмихна, откриха се зъбите му — ръбести като лицето му, и жълтеникави по същия начин, от тютюна. Лицето му бе точно такова, каквото писателите наричаха издялано от парче скала.
— Никой не би заровил стар, прояден от молци килим толкова дълбоко, ако не е имал и нещо друго наум.
Инспекторът почака докато думите проникнат в съзнанието, както бе постъпил с госпожа Снийзъм, с нейните разсъждения за надеждите и изискванията на обществото.
— Щуротия — каза Сидни.
— Не става, така ли? Не обяснява всичко?
— Защо да не обяснява? — неотстъпчиво попита Сидни, но без наглост.
— За мене, не.
По-дълбоко и по-дълбоко. Сидни сви леко рамене:
— Значи, още търсите труп в гората.
— Не непременно в тази гора. Какво се случи на следващата сутрин, господин Бартълби?
— Не попитахте ли госпожа Лилибанкс? Тя имаше бинокъл. Сигурно го е използвала онази сутрин.
— Въпросната сутрин ходихте ли някъде другаде, господин Бартълби? Копаехте ли друга дупка? За да извършите действието по-бързо, на другия ден?