— Какво действие, по-точно? — Сидни наистина не можа да схване за какво става въпрос, щом като инспекторът мислеше, че е изнесъл тялото на Алисия с килима. Какво тогава е правил с трупа вечерта на същия ден, след утринната акция с килима?
— А защо не още същия ден? Защо такава загуба на време? — бързо попита той.
— Защото се е развиделявало. Не сте изкопали втора дупка предния ден, нали?
— Не, сър — каза натъртено Сидни.
— Трябва да ви е отнело поне половин час, това „погребение“ на килима.
— Повече — призна Сидни.
— Кога си изяснихте, че госпожа Лилибанкс ви е видяла с килима?
— Вечерта, когато се отбихте и ме питахте за това. Снощи.
Струваше му се много по-отдавна.
— Не по-рано?
— Не, госпожа Лилибанкс ме покани на кафе и сладки вчера следобед.
Минута мълчание.
— Трупът на съпругата си ли заровихте, господин Бартълби? — Инспектор Брокуей попита спокойно, сякаш му предлагаше да запали цигара.
Трябваше, нали е умряла — мислеше Сидни, а лицето му беше напрегнато.
— Не.
Разбра, че си играе с бинокъла, премяташе го в ръцете си над масата. Остави го много внимателно.
— Сигурно искате да го вземете, но не бих могъл да ви разреша. Той вече е доказателство.
Инспекторът се надигна от стола:
— Чувствайте се свободно, щом пожелаете, елате и ми кажете, че моята философия е гнила, не я бива.
— Добре. Обичам философите и философиите.
— Ще трябва да изчакам доктора. Не бих желал да ви задържам повече, господни Бартълби.
Сидни се изправи и каза:
— Благодаря.
Инспекторът се запъти към дневната.
Сидни го последва и продължи към изхода. На вратата се обърна, за да погледне за последен път госпожа Лилибанкс — само крехки очертания под розовото одеяло, вече мъртво тяло под покров.
Сидни каза на инспектора:
— Мислите, че съм причинил смъртта на госпожа Лилибанкс, нали?
— Защо говорите така? — намръщи се инспектор Брокуей.
— А защо мислите, че съм убил жена си?
— Не съм казвал, че мисля така. Само попитах.
Сидни наблюдаваше инспектора, мъчейки се да надзърне в главата му. Но инспекторът очакваше от него ясен знак, нещо да му подхвърли, а Сидни нямаше какво да му предложи, освен ако не продължеше играта, но точно в този момент никак не му беше до театър.
— Лека нощ, инспекторе.
Сидни излезе.
На няколко метра от къщата чу телефона, приличаше на звукова халюцинация, но Сидни се втурна вътре. Телефонът наистина звънеше, беше Алекс.
— Търсих те по-рано. Нямах представа къде може да си. Помислих си, дали не е в затвора?
— А, защо?
— Заради килима. Научихме от новините в седем. Просто минути преди това съобщиха, че полицаите са намерили килима, заради който са копали цял ден. Мили боже, Сидни, а от тук на там какво следва? Ти какво, разиграваш следващия епизод от нашия Бич ли? Посвети ме в твоята тайна, звучи интригуващо и обещаващо.
— Няма измислици, друже, всичко е самата истина.
— Ти все пак си заровил килим, но без нищо в него.
— Да, закопах един килим.
— Ами възможно е да са им липсвали интересни новини. Излезе смешно. Толкова труд за нищо. С това завършиха, нали разбираш.
Да, беше му ясно. Винаги се стараеха да приключат с нещо по-лековато.
— Може би шегата предстои тепърва — каза Сидни злокобно.
— Метър и двайсет дълбочина. Наистина Сид, нещо си мръднал! Алисия ли си представяше? А-а-ха-хаха!
— Алисия е под килима, те не са копали достатъчно дълбоко — отвърна Сидни, с още по-страховит смях. — Чакай утрешния вълнуващ епизод.
— Най-странното е, че нямам чувството да се шегуваш. Казаха, че те издала съседката, която имала бинокъл. Дали не е госпожа Лилибанкс?
— Да, само тя. Видяла ме е заедно с една птичка. Е, Алекс, за какво се обаждаш всъщност? Не е заради тази банална глупост?
— Май си нервен, Сидни. Да не би наистина да се тревожиш? Кажи ми без стеснение, моля те. И Хити се безпокои за теб.
— Естествено, в беда съм. Алисия… — снижи гласа си и зашепна — Алисия беше в килима и госпожа Лилибанкс мисли, че я е видяла. Видяла да стърчи нещо изпод килима — ръка ли, глава ли…
— Хм. Доста се е маяла, преди да уведоми полицията, нали?
Сидни си спомни мъртвата госпожа Лилибанкс и шеговитостта му секна.