— Сид?
— Тук съм.
— Значи я изнесе с килима?
— Но я погребах на съвсем друго място, никога няма да я открият. Е, хайде, Алекс, сигналът вече се чува.
Алекс не обърна внимание на телефонното пиукане.
— Къде я зарови, Бартълби?
— Защо трябва да им подсказвам? Заведох ги при килима.
— Не е много умно, Бартълби. Може ли да те цитираме? Другаде си я погребал?
— Да! Отвих я, погребах тялото другаде — измъчен до смърт от досадния разговор, Сидни разхлаби възела на връзката си. — Наистина трябва да прекъсваме. Вече се охарчи с две и половина.
— Какво всъщност каза на полицаите?
— Алекс, уморен съм.
— Е, Сид, обадих се да ти предам, че тази седмица оставам вкъщи и ще работя върху последния сценарий. Хити е в Кектън с децата от събота. Така че ако ти потрябвам, обаждай се, тук съм.
— Добре Алекс, благодаря, няма да забравя.
— Не е толкова трудно за помнене — каза Алекс през смях. — Довиждане, Сид.
Алекс постъпва много благородно, като прекарва едната от двете седмични почивки сам, в Лондон, за да работи върху Бич, мислеше Сидни.
Обу си стари панталони, уж да поработи, но най-неочаквано се просна на леглото в спалнята. Госпожа Лилибанкс не беше между живите и на него му стана толкова мъчно, че бе причина за смъртта й. Тя бе убита от собствената си представа: мислеше си, че той е убил Алисия, ето защо на свой ред Сидни отиде в дома й — да я убие. Нейната представа бе предизвикана от неговата, и двете, макар съвсем неверни, повлякоха след себе си съвсем истински резултати. Отношението на госпожа Снийзъм можеше да се определи като подозрителност. Нейните твърди правила са възгледи, толкова погрешни, или толкова истинни, колкото езичеството и почитането на езически богове, но има и разлика — нейните възгледи поддържат реда, законността, семейната общност, това са възгледи, одобрявани от обществото. Религията също е емоция, възглед. Всичко си идва на мястото, ако наричахме тези неща възглед, наниз от възгледи, а не убеждения, истини, вярвания. Целият свят се върти на въртележката от чувства и възгледи, чието друго име би могло да бъде просто илюзия.
Стана, измъкна бележника от чекмеджето и записа размишленията си; после го свали долу, пъхна го във вътрешния джоб на сакото, до портфейла.
Глава двадесет и първа
На другата сутрин понеделнишкият брой на „Таймс“ отпечата в десетсантиметрова колонка историята за килима. По-голямата част от бележката бе резюме на обстоятелствата около Алисиното изчезване. „Съпругът й, двадесет и девет годишният американец Сидни Бартълби, е белетрист на свободна практика“, се казваше кратко в заключение, което остави Сидни с впечатлението, че „Таймс“ го представя като свободно практикуващ художествени измислици в личния си живот. Няма значение, помисли Сидни. Може и да не е имало нищо в килима, но милиони читатели ще си въобразят обратното, защото биха искали да е така. Например, читателите на „Дейли Експрес“, често същите хора, които четяха и „Таймс“.
Отиде с колата до Бликъм Хийт, за да купи „Дейли Експрес“, в магазинчето за цигари, бонбони и вестници. Собственикът, дебелак с най-ужасния сафъкски диалект от всички търговци в околността, не го удостои и с думичка по време на покупко-продажбата, само му подаде рестото от шестпенсовата монета, прихлупил здраво горната си устна с долната. Очевидно, вярна на себе си, Хокинс бе успяла да обиколи с новината за смъртта на госпожа Лилибанкс.
Като се върна у дома, Сидни се разположи на дивана и внимателно зачете подробното описание на „Дейли Експрес“:
… Историята с килима се разкри, когато госпожа Лилибанкс, седемдесет и три годишна, живееща врата до врата със сем. Бартълби, най-накрая разказа на полицая какво е видяла същата сутрин, на трети юли, докато наблюдавала пернатия свят с бинокъл… Изключително неразумно постъпва всеки съпруг, който погребва нещо, дори и прояден от молци килим, при положение че жена му липсва. И стените имат уши и очи!
Сидни седна на работната маса и се захвана с „Падингтънските грабители“. В последната си бележка Алекс го осведомяваше, че третият сценарий и предварителните записки по четвъртия и петия епизод са в Плъмър вече от девет дни. Сидни допускаше възможността съдбата на Бич да се реши преди Алекс да приключи следващия сценарий, а ако бъде откупен, Сидни искаше да има на разположение колкото се може повече идеи. „Големите планове“ пък бяха пристигнали в Америка преди седмица, най-вероятно сега се намират в издателството „Саймън и Шъстър“. Сидни очакваше вести, защото бе поискал от търговския агент да му съобщи резултата — положителен или отрицателен. Нахвърлил записките, той започна да определя отделните сцени. Дори да беше заедно с Алекс, не биха свършили по-добра работа.