В три часа приключи, сложи нов лист на машината и написа: ПЪРВИ АКТ — следваше списък на главните действащи лица и декори. А после: ПЪРВА СЦЕНА: Падингтън, бордеи, за които обитателите плащат баснословни суми на собствениците мошеници, вонящ и покварен квартал. Серия невинни, ежедневни случки — две жени клюкарстват, надвесени през прозорците, едната поръчва на малко момче да купи кана бира от съседния локал. Старец уговаря улична проститутка да се качат на етажа, проститутката отказва да изкачва стълби. Спираме на шестнадесетгодишен младеж, измамник и изнудвач, член на местната банда „Падингтънското страшилище“, който се е надвесил през прозореца, както и другите, но зловещото му съобщение е от изключителна важност. Заплануван е обир. Само за няколко секунди сценарийно време бандата прави удар в самия център на Лондон, превозното средство е краден Ролс Ройс.
Сидни стигна втората сцена и весело зачука с машината нататък, когато се похлопа на вратата. Веднага си помисли, че е за прането, а чаршафите още си бяха на леглото.
На вратата стоеше инспектор Брокуей.
— Добър ден, господин Бартълби. Не успях да ви предупредя за посещението си, извинявайте, но така и не попаднах на телефон по пътя. Ще можете ли да ми отделите малко време? Доктор Туейт отказа да подпише смъртния акт на госпожа Лилибанкс миналата вечер — каза Брокуей. — Мислех, че е редно да ви съобщя.
— Какво означава това?
— Това значи аутопсия и разпит. Значи докторът смята за възможно смъртта на госпожа Лилибанкс да не е напълно естествена.
— А-а. Тя почина от сърдечен инфаркт, доколкото можах да видя.
— Докторът смята, че може да сте я уплашили. Навярно неумишлено, но… вие как мислите?
Сидни разбираше целта на инспектора, също така знаеше, че по всяка вероятност полицията продължава да търси тялото в гората. И сега сигурно копае, защото смъртта на госпожа Лилибанкс правеше един труп в гората по-възможен.
— Бих могъл, естествено. Но аз първо почуках, а като влизах, я извиках по име.
Инспекторът издърпа стола с висока облегалка:
— Какво точно щяхте да й кажете?
— За това, че килимът беше празен. И че не съм й обиден, дето ви е съобщила. Питахте ме и вчера.
— Да — инспекторът огледа Сидни бързо, отгоре до долу, преценявайки неговата откровеност.
Сидни седна на канапето.
— Изминаха седмици, а жена ви не се обажда.
Сидни нервно избърса чело.
— Започвам да мисля, че има и мъж — любовник, и затова се крие. Ще трябва да си признае, ако се появи скоро.
— Променихте мнението си — сега ли? — с любезен глас попита инспекторът.
— Иначе не мога да си представя как се справя с парите. Или работи под фалшиво име, но това е почти невъзможно.
— Хм. Аз също погледнах с бинокъла на госпожа Лилибанкс през прозореца — продължи инспекторът. — Една вечер, на смрачаване. Възможна е грешка по отношение на това дали в килима е имало нещо увито.
— А тя какво ви каза, че е видяла?
— Ако беше нещо определено, нямаше да го скрия от вас — сподели инспекторът с неестествена усмивка. — По-късно изрази предположение, че би могло да има нещо в килима. Но тя беше от тези хора, разбирате нали, първо неохотно сподели с мен за килима, впоследствие твърде неохотно споделяше своите смущаващи съмнения.
Сидни се бе успокоил и слушаше.
— Възможно е да сте изнесли тялото с килима, но да сте го погребали на друго място.
— Възможно е. Обаче не същата сутрин, както ви казах вече. Щях да съм прекалено уморен. Да изкопаеш две дупки, разбирате нали?
Инспекторът търпеливо се усмихна.
— Защо употребявате „възможно е“? Отговорите ви са странни.
— Теоретично е възможно. Практически — не, поне за мен. Продължават ли да копаят в гората?
— Да, продължаваме. От гледна точка на полицията, това е естествено. Но продължаваме да търсим и в Брайтън, и в околността.
— Може би ще бъде естествено, ако и аз огледам Брайтън и околността. Ако е боядисала косата си, бих я познал по-лесно от всеки друг.