— Благодаря — каза Сидни и тръгна.
Къщата, за която изглежда говореше човекът, беше бледолилава, от мястото си Сидни виждаше само задния ъгъл, но остана така взрян в продължение на една дълга минута. Нямаше желание да приближава. Госпожа Лиманс? Лиманс? Умно измислено, ако това бяха Алисия и Тилбъри. Добре звучеше, не така фалшиво като Тилбъри.
Стана три часа, докато Сидни се върне в Съмнър Даунс, разплати се в хотелчето и се качи в стаята си да събере малкото багаж, който носеше. Държеше днешния вестник под мишница, а на нощното шкафче бе оставил пресата от последните два дни. Следствието за смъртта на госпожа Лилибанкс беше отсрочено за неопределено време, погребението се беше състояло в сряда сутринта. Аутопсията не показваше следи от отрова или друго лекарство, но имаше аневризма или нещо подобно, причинило спирането на сърдечната дейност и по мнението на доктор Туейт, това било следствие от някакво силно преживяване. Ако инспектор Брокуей се бе обадил само малко по-рано да й каже, че в килима не са открили нищо, можеше да не се случи така, мислеше Сидни. Сидни Бартълби е заминал за Брайтън, за да подпомогне на полицията в издирването на неговата съпруга, съобщаваше броят от четвъртък. Ето защо в петък вечерта Едуард Тилбъри подтичваше със сведена глава. Чудно как изобщо се бе решил да пристигне.
Слязъл долу, Сидни се уговори да го закарат до Брайтън с таксито на хотела. Скоро щеше да получи парите за Бич и затова си позволи този разход.
Обади се в полицията. Господин Макинтош беше на мястото си. Сидни му обяви, че се връща в Сафък, без да е постигнал успех.
— Бихте ли попълнили един формуляр преди да заминете, господин Бартълби?
Господин Макинтош му даде лист хартия, където той трябваше да сложи вместо точките, час на пристигане в Брайтън и час на заминаване. Декларирано беше, че целта на пребиваването му е да подпомогне властите в издирването на Алисия, негова съпруга и отдолу трябваше да попълни резултатите. Сидни написа „неуспешно“.
Той прегледа лондонския указател на гарата в Брайтън и набеляза Едуард С. Тилбъри от улица „Слоун“. В края на краищата, имаше само четирима Едуард Някой си Тилбъри. Сидни развали пари и рискува. Тилбъри от улица „Слоун“ не вдигаше телефона.
Бих могъл да го причакам пред дома му в неделя вечерта и на сутринта в понеделник и да видя дали оня франт се прибира, размишляваше Сидни, но вътрешно се съпротивляваше срещу такова дебнене. Имаше и друг начин, ако успее да преглътне гордостта си, да помоли Инес и Карпи, и те да разберат адреса на техния Едуард Тилбъри. Ама че мижитурка — костюмиран бунак! Алисия да падне толкова ниско!
Сидни имаше двайсет минути до влака и се обади на Алекс, въпреки че не очакваше да го намери, сигурно бе заминал вече за Клактън. Алекс вдигна слушалката.
— В пет часа пристигам в Лондон, свободен ли си за малко да се видим? — каза Сидни.
— Ъ-ъ. Тъкмо щях да гоня влака в шест, друже.
— Не може ли да вземеш по-късен влак?
— Разбра ли нещо за Алисия?
— Не. Мъчно ми е, но какво да направя. Алекс, веднага идвам. Ние току-що продадохме „Удар на Бич“ все пак — Сидни усети, че много приказва и се сдържа. — Какво става с договора?
— Тук е.
Сидни повтори, че пристига и затвори преди Алекс да е възразил.
Във влака за Лондон той подремна, макар че това изглеждаше последното нещо, на което е способен. Точно преди „Виктория“ наплиска лицето си с непитейната вода в тоалетната и се среса. Взе такси до апартамента на Полк-Фаради в Нотинг Хил. Беше на първия етаж в една бяла къща. Сидни позвъни и след малко Алекс слезе и му отвори.
— Здрасти — каза Алекс.
— Здравей. Няма да те бавя много. Сега е пет и двайсет, може дори да успееш за шест часа.
Алекс не се развълнува никак и Сидни схвана изведнъж, че му е разправял басни, не е смятал да пътува в шест.
Изкачиха стълбата.
— Искат ли някакви промени в първия сценарий? — попита Сидни.
— Тук-там, дребни неща, сам ще се справя.
— А в сюжета?
— Не.
Алекс отвори вратата на техния апартамент, откъдето се влизаше направо в голяма, а сега и разхвърляна дневна с изглед към улицата. На дивана бе сложен разтворен куфар, пълен до половината. Най-големият шкаф се намираше в дневната, огромен бял гардероб в ъгъла на стаята. От същата страна на пода имаше дървено конче с пръчка и петнист светлобежов жираф.