— Ако в полицията бяха направили такъв извод, щяха да ме арестуват. Хайде стига, Алекс. Ако не ти харесва думата „изнудване“, нека го наречем алчност. От твоя страна, това е алчност — Сидни си взе цигара от пакета на Алекс върху масичката. — Благодаря — каза, докато я повдигаше.
Това възпря Алекс за секунда, но той не беше победен. Нападна още по-настървено.
— Няма да се откажа от шейсетте процента Сидни, заради моята собствена сигурност. Ако щеш го приемай, но знаеш какво ще последва.
— Не знам.
— Мога да кажа на полицията доста неща. Доста неприятни неща, и доста неща, които станаха преди изчезването на Алисия. Вашите обичайни противни кавги…
— А, хвърлената чаша за чай ли? — Сидни се засмя. — Ако сам си вярваш, така или иначе трябва разкажеш това в полицията.
— Аз наистина не знам на какво да вярвам — отвърна Алекс. — Опитвам се единствено да защитя интересите си. Това е.
Неговата логика напомняше по нещо Алисия, по тя винаги е била много наивна, а Алекс си беше кръгъл егоист. Въпреки това, Сидни разбираше, че той е искрен. Просто беше заслепен, като сепия, изпуснала защитната си течност.
— Положението ти не е за смях. — Алекс се запъти към куфара. — И аз се уморих да споря, заминавам.
— Няма ли да почакаш моя отговор? Отговарям с не.
— Не постъпваш разумно — каза Алекс. — Давам ти срок до понеделник, за да вземеш решение. До понеделник може и да те задържат, ако не, адресът ми е Клактън, хотел „Морски бриз“.
— Поздрави Хити от мен — каза Сидни, пресече стаята с чантата си и излезе.
Бе решил да размисли във влака за Ипсуич, за да предприеме нещо, обаче щом опита, всичките неприятности се стовариха отгоре му като планина, която образно казано, го смаза под тежестта си. Мозъкът му се бе вцепенил и потърси бягство в съня.
Намери колата си в Ипсуич и в спускащия се здрач потегли към дома.
Глава двадесет и трета
Алисия и Едуард си отдъхнаха като видяха в съботния брой на „Ивнинг Аргъс“ малката бележка, че Сидни Бартълби е напуснал Брайтън, където издирвал своята изчезнала съпруга, без да е постигнал някакъв успех.
Бяха се преместили в Лансинг, все още под името господин и госпожа Ерик Лиманс, и изгодно бяха наели къща, твърде голяма за двама души. Къщата се наричаше вила. След смъртта на госпожа Лилибанкс, Едуард настояваше повече от всякога за прекратяването на играта, тъй като според него Сидни бе изложен на подозрения относно Алисия, което не беше честно. Едуард искаше да се върне тихомълком и да заживее в Лондон, а Алисия да се прибере тихомълком при родителите си и да извести за появата си, но Алисия не проумяваше по какъв начин ще признае пред семейството си и Сидни, че повече от месец е прекарала с друг мъж, под фалшиво име. Едуард предложи да се оженят, само ако тя се разведе, както му е редът. Алисия искаше същото, но с всеки изминал ден, въпреки всичките усилия да предприеме нещо, тя затъваше все по-дълбоко в своята вина и смущение, като че създалата се ситуация беше тресавище. Толкова пъти бе повтаряла на Едуард — и в ранните дни на тяхната любов, и след малко тайнствената смърт на госпожа Лилибанкс: „На Сидни му хлопа дъската. Отдавна го знам. Погледни как действа с госпожа Лилибанкс. «Действа» е точната дума. Онова представление с килима. И неговото напрежение и тревога за бинокъла, както пишат вестниците. Той вече не е способен да различи истината от измислицата“.
— Скъпа, значи е време и ти да действаш, преди да стане по-лошо. Не могат да те арестуват за това, което си направила. Не си първата жена с извънбрачна връзка.
Думите на Едуард, вместо да я ободрят, както си мислеше той, само я стреснаха и наплашиха повече.
— Не мога да се изправя пред него лице в лице — каза безизразно. — Щом ме види, ще ме убие, или ако не друго, ще ме вземе за призрак, Едуард, той е луд. Не мога да се срещна с него при сегашното положение на нещата.
— Не мисля, че е луд — припряно измърмори Едуард. — По-скоро изчаква да се върнеш сама.
— Защо мислиш така?
Едуард не можеше да обясни, но смътно усещаше намеренията на Сидни. Едва ли би могъл да го изрази. Съвсем типично за Сидни бе да прекара четири дни в Брайтън, за да търси Алисия и накрая уж да не я намери.
— Трудно ми е да си представя — Едуард не казваше това за пръв път — как така е пребродил цялата околност, без нито веднъж да се натъкне на някой от нас — на улицата, или в магазина.