В краката на Сидни кълвеше голям кос, а някъде, другаде, една птица подхващаше наново неуспешния си опит да запее. Каква ли беше тя? Навярно албатрос. Слънцето се скри зад облак и той настръхна под пуловера си. От отегчение чак му се доспа. Чудо, само истинско чудо можеше да спаси сюжета им — идея, която проблясва за миг, като искра, но от нея пламва живот. Той мислеше за това даже когато слушаше провлачения говор на Алекс и въпреки че намери приемлив довод, Сидни се изчерви от срам и професионално безсилие, защото словосъчетанието „искрица живот“ се бе загнездило в съзнанието му. Плашеше го, че няма да го споходи нищо подобно, и фразата, арогантно предизвикателна, му се струваше по-скоро привилегия за онези негови събратя, осенявани от животворните искри поне от време на време. Повдигаше му се от Ник Кембъл и се чудеше откъде черпи Алекс своя ентусиазъм, за да започва отново и отново. Да, но той имаше редовна работа и не посвещаваше на това половината си време, а едва една десета. Парите за Алекс също бяха проблем. Семейството им бе заможно, но не му помагаха, поради някаква причина (която Сидни не помнеше), те не одобряваха нито брака му, нито писателското поприще, което бе избрал. Имаха семеен бизнес в Корнуол и искаха Алекс да го наследи. Не преставаха да го тласкат към решения, които биха му донесли пари, щом си беше наумил да има голямо семейство. Той се отнасяше с насмешка към приказките им, но очевидно бе засегнат. Сидни кротко си говореше с Алекс, припичаше се на слънце.
Помисли за баща си. Почти не го помнеше, защото бе едва деветгодишен, когато той почина. Тръсна глава и пропъди връхлитащите го мрачни мисли. Родителите му се бяха разделили, когато Сидни беше на шест, а след това го бе виждал само няколко пъти, но знаеше, че се опитвал да пише, освен че работел като директор в различни чикагски театри, от което не бе забогатял. Издал бе една-единствена пиеса — „Снежният човек“, и то със собствени средства. Често в главата на Сидни се въртеше мисълта, че бащината посредственост тегне над него — писано му било да не успее в живота. Моменти на равносметка като този го смразяваха със своята безплодност. А настоящето му в Англия, а жена му — англичанката, която не би се трогнала дори ако всичко вървеше надолу с главата, а самата къща с „капризния“ водопровод, скосените тавани и лъскавите дървени шкафове, в които ден след ден си удряше главата, а лепнещата под ноктите английска пръст — колчем решеше да поработи в градината, и най-после, хъркането на Алисия, което не му даваше мира горе-долу веднъж седмично: всичко това му изглеждаше недействително, като в пиеса, скалъпена от самия него, неговата си посредствена пиеса.
Отгоре на всичко, често се питаше какво прави тук, сигурно всяка друга жена би му свършила работа колкото и Алисия (въпреки че вярваше в обичта си към нея), а може би изобщо не се нуждаеше от жена? Сидни усещаше, че пропилява дарбата си и душата му трескаво търсеше път към осъществяването й. Упорството и търпението му бяха помагали досега да върви напред.
„НЕ МИ ХАРЕСВАТ МИСЛОВНИ НАПЪНИ НА ОТКРИТО“ — хрумна му ненадейно и в него се надигна раздразнението, което го извади от полутрансовото състояние, за малко даже да го изтърси на Алекс.
— Нека опитаме пак, отначало — каза Сидни — епизод по епизод.
Този начин вършеше работа. Изясняваше основната посока и развоя на действието.
— Определено вървим напред — каза той.
Решиха, че е време за аперитива.
Малко преди седем Сидни се преоблече и дори сложи връзка, като мислеше, че Алисия ще остане доволна заради госпожа Лилибанкс. Разбира се, Алекс винаги слагаше връзка за вечеря, невъзможно бе да си го представиш на масата без връзка, освен ако не е пред прага на смъртта. Сидни добре си спомняше как отидоха на пикник в един горещ летен ден и Алекс се появи с вратовръзка.
— Защо да не доведа госпожа Лилибанкс? — каза Сидни в кухнята, където, кой знае защо се бяха скупчили всички.
Алисия току-що бе пъхнала печеното във фурната.
— Чудесно, скъпи. Тръгвай тогава. Тя трябва вече да дойде.
Сидни остави чашата с питието, излезе и заситни, все още с гуменки на краката, към дома на госпожа Лилибанкс. Портата направо изпищя. След миг колебание той се насочи към предната врата вместо тази на черния вход, защото му се стори, че се използва по-често и следователно, бе по-вероятно да се отвори. Повдигна месинговата хлопка, наскоро лъскана, и почука.