— Разбира се. И тук има такива. В този случай обаче, като че ли е необходимо по-сериозно разследване. Просто да търсим повече, ако така предпочитате.
Сидни си помисли, че наистина можеха да потърсят повече. Звукът, нададен от чайника се усилваше. Скочи:
— Извинявайте, инспекторе. Да ви предложа ли чаша чай?
— Благодаря — той закри устата си с ръка и се изкашля оглушително.
Сидни изчака водата да заври и отмери чая с лъжичка, точно като Алисия, само че нямаше лимон, за да сложи по едно парченце. Занесе чая на поднос. След определено време Сидни напълни чашата на инспектора, след това и своята. Предложи захар и мляко. Инспекторът си сложи и от двете.
— От думите на господин Полк-Фаради може да се съди — всъщност, той каза, че някои неща много го безпокоят. Знаете ли какво има предвид?
Сидни погледна инспектора и леко сви рамене.
— Не.
— Ако мислите, че има предвид нещо конкретно, предпочитам по-скоро да го чуя от вас, а не от него.
Сидни по-скоро се съмняваше в това. Защо трябваше да има такива предпочитания?
— Казал съм ви всичко и не разбирам какво друго би могъл да знае. Говоря за това, какво предаде жена ми, къде отива. Възможно е тя да е съобщила нещо друго на Алекс. Това ли е имал предвид?
— Не знам — каза инспектор Брокуей като внимателно наблюдаваше Сидни.
На това място Сидни си позволи да покаже загриженост и нервност. Направи го почти механично, изпусна лъжичката в чинийката, седна изправен в края на дивана.
— Той каза ли, че е говорил с Алисия?
— Не. Изглежда намекваше за някаква ситуация, доколкото разбрах, тук, у вас, преди тя да напусне.
Сидни прекара ръка по челото си и се протегна за цигара.
— Стори ми се, че Полк-Фаради са ви гостували често, когато жена ви е била вкъщи.
— А, горе-долу, веднъж месечно.
— Дори и по време на работа с господин Полк-Фаради?
— Да. Използвахме пощата. Все още си пишем.
— Хм. Ако той е чул как заплашвате жена си, или ако е подочул някоя караница, по-добре вие да ми разкажете.
Хайде де, мислеше Сидни. Въобще не е по-добре, а по-зле, вероятно. Работата беше, че инспекторът иска да сравни разказите им.
— Не се съмнявам, биха могли да подочуят някоя караница. Спомням си една вечер, Алисия счупи чаша и аз се разкрещях доста силно.
— Удрял ли сте жена си?
— Да — тържествено обяви Сидни. — Веднъж или два пъти. Лекичко.
— В присъствието на Полк-Фаради?
— Не. Поне така мисля. Мисля, че никога не сме се карали сериозно пред тях.
— Какво разбирате под „сериозно“?
— Когато съм я удрял. Или ако сме скарани за няколко дена — свободната ръка на Сидни обхвана другата, с цигарата. Треперенето беше неподправено, но нямаше нищо общо с разговора. Той мислеше за Алисия и Едуард Тилбъри.
— Бих искал да споделите с мен вашата тревога — с любезен глас подхвана инспекторът.
За Сидни бе абсолютно невъзможно да постъпи така и почти се усмихна на тази мисъл.
— Естествено, тревожа се от това, което Полк-Фаради би ви наговорил. Той иска да получи всичко от епизодите за Бич. Вчера ме попита дали съм съгласен на четиридесет процента от заплащането, а за него — шейсет. Каза, че иначе щял да разкаже някакви истории в полицията.
— Така ли? Историите истински ли са?
— Не знам, съмнявам се.
— Кои са верните истории, които той би могъл да разкаже?
— Не знам, освен една-две разправии с жена ми.
— Ако той говори с мен, можете да сте сигурен, че първо ще разпитам вас и после ще си извадя заключение — обеща инспектор Брокуей и остави чашата. — Появи се и друго обстоятелство, докато бяхте в Брайтън. Бележник, забравен в будка за вестници, в Бликъм Хийт.
Сидни се стресна, по-точно изтръпна целия и чашата му падна в чинийката. Не му беше за самия бележник, а за мястото и онзи подозрителен собственик там. Сега си спомни, че същата сутрин развали десетачка, един ден преди да замине за Брайтън. Сидни мушна в косата си мокрите от чая пръсти и каза:
— О, аз се чудех къде съм го загубил — мислеше, че собственикът е забелязал забравеният бележник върху купчето с вестници, но си е замълчал, защото е искал да хвърли поглед вътре.
— Господин Тъкър ви е търсил още същия ден, за да ви го върне, но не сте си бил у дома.