С чаша кафе и цигара пред себе си, в понеделник сутринта в седем и петнайсет, Сидни се обади в хотела „Морски бриз“.
— Моля свържете ме със стаята на Полк-Фаради.
Обади се Хити, по-сънена и от администратора.
— Хити, съжалявам, че ви събуждам толкова рано — каза Сидни, и това не беше лъжа — но исках да съм сигурен, че сте си в стаята. Трябва да говоря с Алекс.
— Да Сид, една минута. Скъпи, събуди се. Сид те търси.
Сидни дочу мърморенето на Алекс, после се обади.
— Здравей, Алекс. Не приемам условията ти, само това исках да ти кажа. Ще делим по равно. Ясно ли е? Беше ме помолил да ти отговоря днес.
— Много добре — гласът на Алекс стана по-твърд. — Ще видим.
— Казал ли си на Хити? За подялбата четиридесет процента на шейсет?
Алекс млъкна за момент:
— Сидни, не искам да ставам груб, по-добре помисли сериозно.
— Това е всичко, Алекс. Довиждане — Сидни затвори телефона.
Така значи, Алекс не искал да става груб. Разбира се, хубава реплика, особено за пред Хити. Заключи, че той не й е казал за своя план. С кафето в ръка, Сидни се разсмя високо, чак се изправи на пръсти. Слънчевата светлина вече заливаше стаята, денят обещаваше да бъде чудесен.
Нещо повече, само преди няколко минути пощальонът бе донесъл писмо от „Потър и Деск“, лондонското издателство, на което Сидни изпрати преди три седмици „Големите планове“. Купуват книгата. Сидни се чувстваше спасен. Притаил дъх, той се взираше в кратката бележка, напечатана на машина: „Ние сме доволни… Удобно ли ви е да дойдете в редакцията, за да обсъдим няколко… Договорът ще бъде сключен, след като…“. Сидни бе като в мъгла, тръгна по посока на килера, после се върна в кухнята. Усмихваше се глуповато. И той ще има издадена книга. Хубава книга.
Нямаше на кого да съобщи новината. Никой, на когото би искал да каже. Ами няма да казва, мислеше си той, само ако някой го попита: „Сид, какво ново? Работиш ли нещо?“. Тогава небрежно ще подметне: „Завърших един роман, «Големите планове», скоро «Потър и Деск» ще го издава. Бива си го романът. Поне изглежда, така мислят те“.
Докато вземаше душ и се бръснеше, през ума му минаваха изречения и по някой отделен абзац от романа.
Глава двадесет и пета
Около два часа същия ден, точно когато Сид атакуваше стаята с вехториите, решен да изхвърли всичко и да подреди, телефонът иззвъня. Беше инспектор Брокуей, който го молеше да се яви при него, в Ипсуич, в четири.
— Добре — отвърна той, макар че това бе последното нещо, което му се правеше.
— Много е важно, иначе нямаше да ви моля. Пристига инспектор Хил от Лондон, господин Полк-Фаради е говорил с него, така че ако нямате нищо против, господине…
Сидни тръгна към три и петнайсет, за да не предизвиква инспектора със закъснението си. Изпитваше полунадежда да срещне Алекс, който сигурно е тръгнал скоростно за Лондон тази сутрин, да говори с „висшестоящите“ и вероятно е придружил инспектор Хил до Ипсуич, но Алекс не се появи. Представен бе на инспектора, висок, строен, красив мъж в края на четиридесетте. Запозна ги инспектор Брокуей, важен и истукан като бастун, с „лондонски“ обноски като за случая. Тримата влязоха в стая, която или бе специално освободена за срещата, или бе офис на инспектор Брокуей. Не можа да определи, защото Брокуей не седна зад бюрото.
Първите пет минути инспектор Хил отдели за предразполагане на присъстващите — говореше за това колко трудно се намирали хора, решени да се крият, изказа и разочарованието си, че Сидни не е успял в издирването на жена си в Брайтън.
— Господин Полк-Фаради дойде днес при мен в Лондон. Той сподели някои неща, с които бих желал да се занимаем сега.
Гласът на инспектор Хил бе много приятен. Той взе в ръка три-четири листчета с бележки по тях.
— Тази история с килима — започна той с усмивка — Полк-Фаради са ви гостували една събота, малко след заминаването на жена ви. Госпожа Полк-Фаради е забелязала тогава новия килим в дневната. Те казаха, по-скоро — той каза, че държанието ви е било странно, когато съпругата му попитала за килима.