Сидни взе телефона и позвъни в „Портър и Деш“, поиска среща за обсъждане с издателите на „Големите планове“.
Отговори му мил женски глас, секретарката:
— Можете ли да дойдете днес, в четири? Госпожица Фрийментъл е свободна по това време.
Сидни прие и се почувства по-добре.
Изкъпа се, избръсна се още веднъж и тръгна с колата за Ипсуич, а там щеше да хване влака за Лондон. „Потър и Деш“ се помещаваха на първия етаж в голямо и поовехтяло, но чисто здание на улица „Ню Кевъндиш“. Посрещна го госпожица Фрийментъл — слабовата, четиридесет и пет годишна жена, с очила. Мнението й за книгата съвпадаше с неговото. Искаха да се пооправят някои недоизмайсторени места. Доработването нямаше да му отнеме много време. Подписа договора в присъствието на госпожицата.
— Бихме искали да видим книгите, за които ни писахте, че сте издали — поиска тя. — Може ли?
Телефонът й иззвъня.
— Разбира се. Ще ги изпратя тази седмица.
Госпожица Фрийментъл приключи разговора и му съобщи, че господин Потър искал да се срещне с него, та ако обича да се отбие в стаята му, същия етаж, втората врата вляво, по коридора.
Сияещ, с ръкописа под мишница, Сидни галантно се сбогува. Почука на посочената врата. Господин Потър, едър, тъмнокос и очилат мъж, се изправи да го поздрави.
Всичко вървеше добре, докато господинът не заяви:
— Ние определено искаме книгата ви, но сам разбирате, надявам се, че не бихме могли да я издадем, докато нещата около жена ви не се изяснят. Съжалявам, но ще се съгласите с мен, че една нова книга не бива да бъде очернена поради нещо, което е толкова външно по отношение на нея.
Сидни усещаше как го залива червенина, което, на свой ред, го обърка още повече. Потискайки гордостта си, той отговори:
— Но вие искате книгата, издаването й не е под съмнение.
Господин Потър се поколеба:
— Трябва да призная, че е.
Сидни не бе чак толкова сияещ, когато излизаше от зданието. Въпреки подписания договор, той знаеше, че ще загуби, ако настояваше „Потър и Деш“ да издадат книгата, да кажем, след около шест месеца; кой би спечелил, ако настрои една издателска къща срещу себе си, дори и да спечели своята кауза.
Влезе в един магазин, защото му трябваха монети, намери телефонна будка и позвъни на пощата в Ангмъринг, графство Съсекс.
— Здравейте — каза Сидни на мъжкия глас в слушалката. — Обаждам се да попитам дали Лимансови… още ли са на същия адрес в Ангмъринг?
Сидни знаеше, че градчето е толкова малко, че Алисия не би могла да се скрие в него.
— О, семейство Лиманс. Не. Само за секунда — без да бърза, пощаджията остави телефона, като че разговорът не беше междуградски, чу се отново след минута: — Казали са, че заминават за Лансинг.
Сидни беше виждал името на картата.
— Някаква улица?
— Само толкова. Лансинг.
— Благодаря много — каза Сидни.
После се качи на първия влак за Ипсуич, където беше колата му.
Вече в къщата, той седна на машината и написа писмо на Алисия:
Вторник, 23 август, 19…
Скъпа Алисия,
От известно време зная къде си. Макар да смятам, че е твоя работа и право да се криеш, ще ти бъда много признателен, ако дадеш знак, че си жива. После, ако желаеш, можеш да продължиш криеницата. Повярвай, моля те, не тая лоши чувства към теб, надявам се, и ти към мен. Предлагам ти да отидеш при родителите си. Ако не искаш да ме виждаш, няма, но неизвестността около теб ми създава все повече трудности в ежедневието и работата.
Прочете писмото още веднъж, сложи го в плик и го залепи. Не бе писал остро, даже обратното, мислеше си той. Със заплахи до никъде нямаше да я докара с Алисия, въпреки че във влака за Съсекс мислено съчиняваше писма, в които засягаше и Едуард Тилбъри, писма пълни с гняв и закани. Знаеше какво става в душата на Алисия: тя се срамуваше, че е кривнала от правия път с Тилбъри и сега вероятно й бе по-трудно да се изправи с тази истина пред родителите си, отколкото пред света. Но и не можеше да си представи, че Алисия би се появила първо в полицията, с думите: „Аз съм Алисия Бартълби“. Ето защо й предлагаше да се обяви на света чрез родителите си. За нея семейството все още бе гнездо, където можеше да потърси защита. Освен, разбира се, ако не реши да се разкрие пред полицията с Тилбъри под ръка, но Сидни се съмняваше дали онзи би събрал достатъчно смелост за подобна постъпка. Не изглеждаше такъв. Сидни отиде с колата до Фрамлингъм, където събираха пощата по-късно, отколкото в Бликъм Хийт, а той искаше тя да получи писмото още на следващия ден.