Защото иначе животът й би се превърнал в ад — предположи Сидни. Очите му пробягаха по последната страница: креслива защита на Алексовата работа (от което Сидни заключи, че все пак ще му се наложи да измъкне първоначалните скици на епизодите), на НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО, оглушителни мисли за справедливостта и светостта на законите в правовото общество. Удари го силна „Снийзъмова“ миризма.
Алисия е получила телеграмата в един, или два часа следобед, мислеше Сидни, ако, разбира се, е още в Лансинг, а не другаде. Но телефонът остана глух и в сряда вечерта той си легна, разкъсван от нетърпение и напрежение, което го държа буден дълги часове.
Глава двадесет и седма
В понеделник, след като прочете във вечерните вестници, че човек от „близкото им обкръжение“ смята Сидни за психопат, Алисия изпадна в паника, защото си представяше гнева му към Алекс. Беше сигурна, че човекът от „близкото обкръжение“ е той. Досега Алисия научаваше за приказките на Алекс от Васили, който пък черпеше новини от Инес и Карпи, а след това ги предаваше на Едуард. Но Алекс сега бе направил изявление пред полицията и пресата. Сидни и Алекс вероятно са в разпра, заради епизодите с Бич, мислеше Алисия. Точно в неговия стил: да изпусне нервите си и да разруши всичко пред прага на успеха!
А в сряда, след като получи писмото на Сидни, последвано от телеграмата, Алисия бе на ръба на нервна криза. Той не само знаеше адреса, но и новото й име! Тогава няма съмнение, че знае и с кого е, знае за Едуард Тилбъри! Шпионирал е, хитро и умно. Алисия изпи няколко чаши уиски, за да се успокои, но към три часа следобед вече не бе в състояние нито да седи, нито да лежи. Беше сама още от понеделник сутринта. Не можеше да се освободи от чувството, че Сидни ще връхлети всеки момент, и преди да е успяла да извика полицията, ще лежи безпаметна. Около четири направи нещо, което не биваше, и никога не бе правила: позвъни на Едуард в Лондон, в службата му. Дълго чака докато го измъкнат от някакво събрание, а когато той най-после взе слушалката, разбра, че е вбесен.
— Трябваше да ти се обадя, Едуард, в ужасно положение съм.
— Зает съм. Може ли да ти се обадя по-късно?
— Ще дойдеш ли довечера? Моля те! Случи се нещо, за което не мога да говоря по телефона.
— Добре, но надали ще успея преди девет — изръмжа той и затвори.
Едуард пристигна в девет без пет. Алисия се надяваше, че ще успее да хване влака в седем и половина, затова бе прекарала последния час гледайки съсредоточено часовника, а когато чу бързите му стъпки по каменната пътека, облекчението й се равняваше на вътрешен срив. Той натисна дръжката на вратата, после пъхна ключа в ключалката и отключи, изненада се като я видя в ъгъла на дивана.
— Защо не ми отвори? Какво се е случило?
— Щом си тука, няма нищо — отвърна тя и се надигна.
— Ще пиеш ли нещо? — изпитата третина от бутилката с уиски й пречеше да се държи здраво на краката си, без да подобри състоянието й.
— Хайде, какво има? Кой какво ти каза?
Едуард захвърли чантата и шапката, последва я в кухнята.
Алисия бе решила Едуард да не научи за вестите от Сидни, колкото и да я разпитва. Но как трябваше да постъпи оттук нататък, не й беше ясно. Бе изгорила и писмото, и телеграмата от Сидни.
— Не зная защо, днес се почувствах страшно напрегната, когато бях навън. Излязох да купя нещо, не се върнах без нищо — тя сипа уиски в две чаши.
— Е, какво от това, видя ли някого, скъпа? Да те е спирал полицай?
— О, не.
— Да не си видяла някой познат?
— Не, нищо такова — усмихната му подаде чашата. — Може да съм бременна.
— Но нали каза…
— Да, да, зная, мисля, че не съм.
Няколко минути стояха прави, отпивайки мълчаливо от чашите си. Разтревожен, Едуард я гледаше изпитателно.
Тя знаеше, че щом преполови чашата си, ще изнесе още една лекция за необходимостта да се върне при родителите си. А после? Какво да прави после?
Когато лекцията започна, тя вече не го слушаше. Същите вечни доводи, дори същите думи. Единственото, което знаеше със сигурност беше, че е загубена без Едуард, затова трябваше да го задържи. Където и да е, тук или в Лондон, но да е при нея.