Отвори госпожа Лилибанкс.
— Добър вечер. Аз съм Сидни Бартълби — започна той усмихнато. — Помислих си, че ще е добре да ви придружа до нашия дом.
— Ама защо? Толкова сте внимателен? Няма ли да влезете?
По всичко личеше, че е готова; широкопола шапка, тъмносин шал с ресни, падащи върху раменете, и край, преметнат артистично през едната й ръка. Сидни каза, че няма да влиза, щом е готова. Госпожа Лилибанкс излезе, без да заключва.
Сидни разтвори пред нея скърцащата порта.
— Трябва да й капна масло — измърмори госпожа Лилибанкс. — Ще изпоплаши птиците наоколо. Обичате ли птиците?
— Да, но не ги познавам добре.
— Вие сте писател. Каза ми вашата съпруга.
— Да. А вие рисувате.
— А, от неделя на неделя. Едно от удоволствията в живота ми — отговори тя, като че кой знае колко ги имаше.
Алисия представи госпожа Лилибанкс на Алекс и Хити, които бяха в дневната, а Сидни отиде да й приготви малко скоч с много сода, което тя избра пред джина и шерито. Алисия се зарадва, защото шерито й не бе от най-добрите.
— Къде живеете, в Лондон? — госпожа Лилибанкс попита Хити.
Тя отговори и разговорът сякаш тръгна: от лондонския квартал Кесингтън, където госпожа Лилибанкс бе живяла, и стигна до децата на Хити.
Алисия отиде в кухнята да види какво става с печеното и пудинга по йоркширски. Сидни направи салата, отвори виното, пресипа горчица в стъкленичка със сребърно похлупаче — единствената красива вещ, която притежаваха, що се отнася до прибори за храна.
Сидни се бе развеселил, пееше една от пародиите, които обичаше да прави на популярни песни. Гласът му, макар и тих, се чуваше ясно.
— Ш-шт! — смръщи вежди Алисия по посока на дневната и госпожа Лилибанкс, защото думите на Сидни бяха по-скоро неприлични. — Сид, тя ще те помисли за луд, и няма да сгреши.
Вече под сурдинка, Сидни не довърши песничката, вперил поглед в Алисия.
— Край с моето разкошно пицикато! — каза той и сви рамене. — С моите думи тази песен не само е хиляда пъти по-добра, но щеше да заеме и подобаващо място в света на операта, наред с някои от по-хубавите арии на Жилбер и Съливан, като ги засенчи, разбира се.
Алисия разбиращо се усмихна, но й се искаше той да бъде така самоуверен утре в десет сутринта. В същото време Сидни си мислеше, че благоприличието на Алисия прикрива липсата на интелект. Щеше му се понякога да обсъди с нея някои от идеите си за бъдеща работа, но никога не го правеше. Тя просто не се интересуваше. Когато я срещна, си бе помислил, че като е англичанка и говори така правилно…
— Притеснява ме месото. Май не е готово — измърмори Алисия. — Забравих в колко го сложих, седем или седем и петнайсет.
Сидни се облегна на рамката на вратата и попита:
— Госпожо Лилибанкс, извинявайте моля, как обичате печеното? Алангле?
Госпожа Лилибанкс вдигна глава и се усмихна:
— Да, ако може.
— Чудесно, така и ще бъде — и се обърна към Алисия — стоп машини, моля! Всички обичаме алангле. Госпожо Лилибанкс, ще ми позволите ли да ви налея още?
Сидни се наведе и протегна ръка, но госпожа Лилибанкс дръпна чашата си:
— О не, благодаря, множко ми дойде.
Те насядаха около кръглата маса, семейство Полк-Фаради с недопити чаши в ръка. Сидни режеше месото, а Алисия хвърли последен поглед върху масата по навик… липсваше ли нещо… да, две-три неща… нож за масло и малка чинийка за хляб. Въпреки че ходи за тях два пъти, месото не изстина, тъй като чиниите бяха добре затоплени, всички си взеха повторно, а Полк-Фаради казаха за салатата, че Сидни е надминал себе си.
— Купих пресен розмарин — каза той скромно, макар да го беше набрал от градината.
Алекс и Хити разговаряха с госпожа Лилибанкс за новия й дом, и попитаха защо е дошла да живее на село, а тя им отговори „за удоволствие и разнообразие“ и нищо повече. Разказа им за дъщеря си Марта, живееща в Австралия, за внучката Приси, която мечтаела да стане актриса и деляща с още пет млади същества един огромен апартамент в Челси. Госпожа Лилибанкс знаеше няколко весели истории от техния бохемски живот — като тази за приятеля, който се заключил и те го изтеглили с въже до втория етаж, където било жилището му. Сковаността изчезна. Засмяха се, а либералното й отношение към младите впечатли всички.
Най-вече Сидни, но в мислите му имаше повече завист и по-малко искреност. На двайсет и девет години, той усещаше, че младостта му, заедно с много други неща, му се изплъзва. Би могъл да изпита и види толкова много, вместо само обичайните за почивка и туризъм места в Европа. А сега, вече женен, не можеше. Като че с женитбата човек автоматично става беден, даже и да се свързва с богато момиче. Бедността не е тежест за ергена, защото остава свободен в действията си, това поне е сигурно. Женитбата опразва и душата, и джоба.