Нещастието се случило късно миналата нощ, но тялото било забелязано едва тази сутрин.
След това, с ужас в гърдите, той прочете редовете, които само потвърдиха предчувствието му:
Жителите на Лансинг разпознали мъртвата жена — госпожа Ерик Лиманс, която неотдавна, заедно със съпруга си, господин Лиманс, наела в града обзаведена вила. Огледът на дома не установил вещи, принадлежащи на господин Лиманс, нито документи за нейната самоличност, а само дрехи на госпожа Лиманс. Тя е със светла коса, но с червеникав оттенък, и този факт, плюс инициалите А. Б. на ключодържателя, закачен за джоба на полата й, навежда на мисълта, че мъртвата жена може да е Алисия Бартълби, изчезнала от дома си в Сафък на втори юли тази година. Дамска чанта не е открита, нито във вилата, нито до трупа. Полицията продължава разследването.
Вероятно е имало съобщение по радиото веднага след обед, а може вече да са установили самоличността й, макар и така обезобразена, помисли Сидни и потръпна.
Дали е скочила сама? Дали Тилбъри я е бутнал?
Господин Лиманс не е открит във вилата. Изпарил се е, ясно! Дали пък след няколко чашки алкохол, скована от срам и колебание дали да се върне при родителите си, или да остане, не е полетяла сама от скалата? Сидни не вярваше Алисия да се доведе до такова състояние. Но вярваше, че Тилбъри е притискал Алисия да се откаже от играта, преди да са я открили, или по-скоро преди да са го открили и да са го натирили от лъскавата му службица, а Сидни знаеше, че Алисия с всички сили би се противопоставила на това. Не може да не са се скарали. Ако Тилбъри се опитва чрез нейната смърт да се измъкне, то трябва да знае, че е безнадеждно. Сидни злорадо и безжалостно прехвърляше в ума си множеството капани по пътя на Тилбъри: отпечатъци от пръстите му, оставени из цялата къща, описание на неговата външност от жителите на Лансинг, периодичното му отсъствие от Лондон в почивните дни от известно време, и най-лошото: опитът да изчисти вилата от всякакви документи и вещи, идентифициращи обитателите. Щом като не е намерена дамската й чанта, изглежда Тилбъри е бил там снощи, но какъв ли страх го е подгонил, че да постъпи така глупаво и да избяга! Сидни се чудеше дали се е прибрал в Лондон, дали днес се е явил на работа, както обикновено. Тилбъри може да е бил малко нервен днес, но е бил свободен и извън подозрение! Сидни погледна часовника си. Беше четири и десет. След около час Тилбъри ще се отправи към жилището си на улица „Слоун“, ако полицията не е влязла в дирите му до тогава, но защо ли да бързат? А можеше да се предположи, че никога няма да открият следите му ако Васили, Инес и Карпи вземеха решение да мълчат.
Качвайки се на влака, Сидни прокле Тилбъри. Каквото и да се е случило в Лансинг, тази мръсотия е негово дело. Изведнъж го обзе радостно чувство, че отива в Лондон. Може би ще закъснее за Скотланд Ярд, но малко. Във влака кроеше и прекрояваше разни планове. Главата му гъмжеше от идеи: като облаци, струпващи се ненадейно, и ненадейно издухвани. Прекрасно е това кроене и пречертаване! Мислите му проблясваха като светкавици през мъглявината на виденията му.
Планът, на който се спря, не беше съвсем безопасен, но какво е един план — малко дързост е нужна в ден като този, размишляваше Сидни. Чувстваше, че изгледите за успех са девет към десет, но само ако действа незабавно и извърши каквото си е наумил без никакво колебание. Ако някой, или нещо му попречеше преди да е започнал, също нищо не го заплашваше. Но ако бъде възпрепятстван по време на изпълнението, тогава можеше да си го запише в графата лош късмет.
Пристигна в Лондон около пет и двайсет и се качи на автобус за Кенсингтън, от спирката на улица „Ливърпул“. В Найтсбридж се отби в един магазин и нехайно купи шише с таблетки — приспивателно „Дормър“, все едно случайно го е зърнал сред изложените лекарства. Може би не беше достатъчно силно, но по-добро не можеше да намери без рецепта, дано Тилбъри да има нещо по-силно! В аптеката бе оживено и Сидни се надяваше, че никой няма да го запомни. Искаше му се да вярва, че ще се спазарят с Тилбъри и няма да се наложи да му реже вените, ако в аптечката му няма нищо по-силно. Не беше много сигурен, че би могъл да го стори.
Около шест часа той пристигна на улица „Слоун“ и се заоглежда за номера. Не особено голяма четириетажна сграда, с две симетрично разположени каменни колони от двете страни на вратата. На таблото за звънците имаше пет имена, едно от които бе Е. С. Тилбъри. Сидни отстъпи на платното — да види дали оня франт не се задава отнякъде, никакъв го нямаше. Натисна звънеца.