Изчака доста дълго време, оня не отговаряше.
Отново натисна звънеца, два пъти, настойчиво.
Най-после се чу сигнала за вратата и той влезе в блестящо и богато украсено фоайе, с персийска пътека на стълбите. Полицията може вече да е при него, тогава просто е наминал да види Тилбъри заради приказките, които се носят. Хапчетата бяха скрити от чужди погледи във вътрешния джоб на сакото му.
Тилбъри се надвеси от перилата на площадката:
— Ей, кой е?
— Аз съм. Сидни — каза той мило.
Тилбъри живееше на третия етаж.
— Добър вечер, Едуард — продължи Сидни.
Една жена с куче се подаде от вратата на втория етаж, погледна към Сидни и заслиза по стълбите. Лош късмет, помисли Сидни.
Тилбъри изпъна гръб и отстъпи назад. Вратата на апартамента зад него беше отворена. Изглеждаше уплашен и стъписан: ако не е пиян, сигурно е в ужасно психическо състояние, реши Сидни. Сакото му беше разкопчано, яката на ризата също, връзката разхлабена и провиснала.
— Имате ли малко време? — попита Сидни.
— Да, струва ми се. Боже мой, да, разбира се. Всъщност, и аз исках да говоря с вас — Тилбъри се олюля като влизаше навътре, не беше висок на ръст.
Сидни го последва в дневната, безупречно чиста и стилно обзаведена, с ориенталски килим, книги, лампи върху масичките — приличаше на музей „Виктория и Албърт“. Сред сиво-черния мрамор на камината с вкус бе подредено огнище от въглища, което надали щеше да бъде запалено някога. Недопита чаша с уиски на масичката и пепелник с около дузина фасове допълваха интериора.
— Разбира се, знаете за Алисия — каза Тилбъри и посочи зеленото сатенено канапе.
— Не.
Тилбъри го погледна притеснен, тръгна към чашата си, но се спря и разпери ръце:
— Аз, извинете… — Стегна връзката си и оправи яката около възпълничкия си врат. — Върнах се днес от работа в три, не можех да издържам повече. Простете, малко съм пийнал.
— О, не бива да говорите така — каза Сидни. Беше на три метра от Тилбъри.
Тилбъри посегна към чашата.
— О, извинявайте, искате ли да пийнете нещо?
— Не — промълви Сидни със слаба усмивка. — Пийте си.
Тилбъри взе чашата си.
— Простете, естествено бихте искали някакво обяснение. Свършен съм, почти, снощи. Виждате ли, снощи… — повдигна очи към Сидни. — Аз хукнах след нея в нощта. Тя беше в окаяно състояние и аз се опитах да я накарам да замине при родителите си. Искам да кажа, много пъти преди това съм опитвал. Беше изпила твърде голямо количество алкохол, преди да се прибера. Толкова беше разстроена. Нещо се било случило, но не искаше да ми каже какво. Изхвръкна навън. За малко изчезна от погледа ми в тъмното, беше на пътя, който върви успоредно на брега. Настигнах я веднъж, даже я хванах за ръката, но тя се отскубна. Продължи да тича и се хвърли от скалата, преди да успея да направя каквото и да било — свободната му ръка се отпусна след последната дума, съвсем безжизнена, а той погледна към Сидни.
Сидни не знаеше дали да му вярва. Ако я е държал за ръка, защо я е изпуснал? Защото е искал. Или цялата тази история е само за прикритие на истинското деяние?
— Не зная какво ще си помислят за мен в службата — измърмори Тилбъри, разхлаби връзката си и отпи от чашата.
Службата му, разбира се, бе от първостепенно значение.
— Е, значи снощи избягахте! — каза Сидни.
— Аааа…
— О, разбирам, изчистихте вашите следи от къщата.
— Не бях на себе си. Сигурно не трябваше да постъпвам така, но не знаех какво върша! — очите на Тилбъри просеха одобрение, или милост.
— Още не са ви разпитвали в полицията, нали?
— Не, надявам се да не стигнат до мен. Ужасно съжалявам за случилото се, повярвайте, обичах Алисия. Никога не съм й желал злото, напротив, опитвах се да я убедя, че ви създаваме неприятности. Това се отнася по-скоро до нея, защото не искаше и да чуе, че трябва да отиде при семейството си. Нямам вина за смъртта на Алисия. Ако можех, бих я спасил. Но както стоят нещата сега, ако бъда въвлечен в тази история, само ще съсипя кариерата си, без никаква полза. Разбирате ли? — и розовите очички погледнаха Сидни.
— О, не мисля, че ще бъдете въвлечени.
Тилбъри отправи очи към него, озадачен, невярващ. Изтощението бе избило в малки подпухнали торбички под очите му, предупреждаващи за белезите на средната възраст, ако „би останал жив до тогава“. Тилбъри беше блед, челото лъщеше от ситни капчици пот. Отиде до барчето в ъгъла на стаята и напълня чашата си.