— Някой друг знае ли за вас двамата с Алисия? — попита Сидни.
— Не съм сигурен — отговори Тилбъри и погледна Сидни през рамо.
— Някои може и да подозират, но не биха казали нищо.
— Нуждаете се от успокоително, Тилбъри, сложете в чашата си едно-две хапчета.
— Какво? — Тилбъри се извърна заедно с чашата.
— Приспивателно, имате ли?
Едуард се усмихна глуповато:
— Да, но нямам нужда. Вземам по едно преди сън. Не ми помогна много миналата нощ.
— Хайде, опитайте сега, настоявам да вземете едно — каза Сидни и се придвижи към него.
Тилбъри не знаеше как да се държи. Отстъпи встрани, а Сидни се приближаваше.
— Къде са? В банята ли? Донесете ги — нареди Сидни.
— Добре — Тилбъри тръгна послушно — но не се нуждая от тях в момента.
— Напротив, нуждаете се — настоя Сидни, следвайки го.
Вече в банята, Тилбъри отвори шкафчето, поколеба се и отговори:
— Май съм взел последното снощи — и затвори вратичката.
Сидни я отвори отново и видя три или четири пластмасови опаковки с хапчета, сред множество малки шишенца. Едната, с жълти хапчета, вдъхваше надежда, защото беше най-отпред.
— Това не са ли хапчета за сън? — попита той и я взе.
— Не — каза Тилбъри, но така, че у Сидни не остана съмнение за противното.
Сидни го изгледа.
— А, да, приспивателно е — усмихна се Тилбъри, изплашен и гузен.
Сидни изтърси едно хапче в шепата си и я протегна към него:
— Нуждаете се от това хапче.
— О, не — Тилбъри поклати глава.
— Грабвай го, иначе ще станеш на пихтия!
Треперещ, Тилбъри го взе от дланта му и го изпи с глътка от чашата си.
— Още едно. Две е по-добре от едно.
Тилбъри се възпротиви за второто хапче, но Сидни го поднесе по-близо, пръстите му подпряха гърдите на Тилбъри, който го пое и преглътна.
— Ето така. Ще се почувствате по-добре, много по-добре е за вас от уискито — Сидни излезе от банята с опаковката в ръка.
Тилбъри се върна в дневната.
— Седнете — каза Сидни.
Тилбъри бе отправил поглед към телефона. Сидни стоеше между него и апарата. Тилбъри се обърна назад и побягна към вратата. Сидни го хвана преди да я стигне и го метна назад толкова силно, че сам се изненада като чу вратът на Тилбъри да изпуква.
— Виждате ли колко сте нервен? Веднага да вземете още две — Сидни застана пред вратата и му подаде още две хапчета върху дланта си.
Тилбъри го гледаше свъсено.
— Хайде, без щуротии — продължи Сидни.
Тогава Тилбъри сви рамене и отвърна привидно спокойно:
— Освен да повърна, друго няма да постигнете — и ги взе от дланта на Сидни.
— Ето, седнете на канапето.
Отне му минута, докато прекоси стаята — бавно, разтеглено, като че изтъкваше доводи за и против при всяка крачка. Взе чашата от масичката, вдигна очи към Сидни, който го следваше, и глътна хапчетата. Седна на канапето, примирен и някак развеселен.
Сидни повдигна опаковката, за да види още колко хапчета остават, около трийсет, прецени той, а в това време оня се спусна залитайки към телефона. Сидни го сграбчи за ръката, изви я, после остави слушалката обратно на вилката.
— Полицията няма да ни оправи… — каза Сидни и завлече Тилбъри на канапето. Искаше да го размаже като муха, но осъзнаваше, че не трябва. Помнеше също, че остави отпечатъци от пръстите си върху телефона, но след малко щеше да го използва.
— Сядай — нареди Сидни.
Тилбъри тромаво седна на канапето.
Сидни донесе от барчето инкрустирана стъклена купичка с бисквити.
— Да си подсладиш душичката — страхуваше се, че оня може да повърне.
Тилбъри си взе пълна шепа, сякаш можеха да му помогнат.
Сидни седна и замълча, а уплахата видимо превземаше Тилбъри.
— Чудя се какво се опитвате да направите — Тилбъри измърмори с нещо като безгрижна усмивка.
— Не се тревожете. Знаете, ще трябва да ИЗПИЕТЕ и тези — ласкаво каза Сидни и отсипа още хапчета. — Хайде, едно по едно, бавно — той му подаде хапче и отиде до барчето за сода. Наля малко в чашата и му я подаде.