Тилбъри ги изпи.
— Зна… а-а…, че ще пооовъъ…
Телефонът иззвъня.
Сидни го изключи от вниманието си, а Тилбъри май не го чу, но най-после престана да звъни. Тилбъри се мъчеше да се изправи и да задържи очите си отворени. Сидни изсипа в шепата си още хапчета и му ги предложи, но Тилбъри не го и погледна; Сидни стисна гърлото му, не много здраво, но точно където трябва, Тилбъри зяпна да поеме въздух и Сидни отпусна пръсти.
— Не крещи. Ако влезе някой, ще му обясня, че поглъщаш тези хапчета, защото си блъснал Алисия от скалата. Разбираш ли? Ами да, естествено, разбираш.
— Нито едно повече не вземам — каза Едуард, удари ръката на Сидни и хапчетата изхвърчаха от шепата му.
Сидни отново го стисна за гърлото, нанесе му лек удар по носа, във всеки случай не толкова силен, че да причини кървене.
— Не блъсна ли ти Алисия? Не я ли блъсна ти?
— Не — гласът му така трепереше, невъзможно беше да се разбере дали лъже.
— Няма кой да ти помогне, затова, проклетнико, по-добре изпий тези хапчета — продължи Сидни, без да отпуска гърлото му, като внимаваше да не остави синини. — Хайде, ритни петалата, направи го сам. Ще бъде най-лесно. Ще бъде най-достойно. Споразумение за самоубийство между двама влюбени. Или искаш да кажа на всички, че ти си я бутнал от скалата, това ли искаш? Дошъл съм към шест и петнайсет, заварил съм те вече погълнал доста от тези хапчета, казал си ми: „Защото блъснах Алисия“.
Две неща даваха сила на Сидни: той вярваше, че Тилбъри е причинил смъртта на Алисия и беше сигурен, че няма да се наложи да му реже вените, лекарството не беше невинно. Той стовари Тилбъри на канапето.
Едуард отскочи и замря, ръцете му увиснаха. Вдигна очи — бе се завърнал страхът. Изви се, изхвърли се от канапето, падна на пода.
Сидни го вдигна с лекота, като голяма кукла, подпря го в ъгъла на канапето, държеше го здраво за рамото и ръката.
Тилбъри вече не се съпротивляваше. Очите му се превръщаха в стъклени топчета. Сидни отмери по часовника си четири минути, след това изтърси още няколко хапчета от опаковката, а Тилбъри ги взе като в просъница, без да му е ясно какво прави. Задави се веднъж, но не изплю хапчетата.
— Добро момче — нежно промълви Сидни.
След още шест-седем минути бе останала само една таблетка, Тилбъри беше изпил другите една по една, вземаше ги от ръката на Сидни и бавно ги поставяше в уста, като полузаспало дете, или птиче. Най-после се отпусна, сви се, изхлузи се настрани — с леко отворени клепачи и зинала уста, като че иска нещо да каже, но няма сили. Щом Тилбъри замря съвсем и очите му се затвориха, Сидни огледа пода, за да прибере разпилените таблетки. Намери третата под канапето. Измъкна я оттам и сложи всичките три в чашата на Тилбъри, имаше останала течност.
Той бе вече тъй унесен, че Сидни успя да излее едва малко от уискито в устата му, разтече се по брадата. Вдигна краката му на канапето, извади безупречно сгънатата кърпичка от джобчето на сакото му, обърса с нея отпечатъците от пръстите си по чашата на Тилбъри, хвана я за ръба през кърпичката и притисна палеца и пръстите на Тилбъри до стъклото. Същото действие извърши и с шишето за сода, и с опаковката от приспивателното. Отиде в банята, изчисти отпечатъците си от вратичката на шкафчето, а след като приключи, отиде до телефона и се обади в Скотланд Ярд.
Помоли за инспектор Хил.
— Инспектор Хил, съжалявам, но ме задържаха — заговори Сидни измъчено. — Търсиха ме днес по телефона много хора, други пък дойдоха вкъщи. Сигурен съм, че ме разбирате. Току-що пристигнах в Лондон и ще бъда при вас след малко.
Не можеше да се каже, че инспектор Хил е раздразнен.
Сидни избърса телефона и го понесе към Тилбъри, но кабелът не стигна. Върна го на място с помощта на Едуардовата кърпичка, взе слушалката и я остави да лежи на бюрото, а смачканата на топка кърпичка — на масичката, до чашата с питието. Естествено, за да се измъкне оттук, трябваше да мине през вратите, но реши да не чисти дръжките, защото щеше да изглежда подозрително, известно е, че преливат от размазани отпечатъци, Сидни ЗНАЕШЕ това!
Излезе от жилището. Ще изхвърли шишенцето с приспивателно в някоя кофа за боклук, или в уличен канал, но не в квартала.
Глава двадесет и девета
На път за Скотланд Ярд, в таксито, което той предвидливо взе от „Хайд парк“ вместо от улица „Слоун“ или „Найтсбридж“, Сидни осъзна, че не бе запечатвал в себе си чувствата на убиеца по време на убийството. Бе забравил да мисли за себе си. Но убийството още не е факт, още „тече“. Тилбъри е още жив и може да остане жив, ако някой го намери до час и стомахът му бъде промит. Това отложено състрадание ли е, отсъствие на нещо? Сидни разсъждаваше сега, но в оня момент не мислеше нищо подобно. Не, действието му бе лишено от разум — брутално възмездие за бягството на измамника Тилбъри, изоставил Алисия умираща или умряла.