Таксито спря и Сидни плати.
Постовият го пусна, друг полицай го поведе вътре в сградата, до стаята на инспектор Хил на втория етаж.
При инспектора имаше двама цивилни, които останаха, макар неговото внимание да бе изцяло насочено към Сидни.
— А, господин Бартълби, добър вечер. Седнете, ако обичате — телефонът иззвъня. — Отлично! Добре, намерете го и го доведете — затвори телефона, поглади косата си с ръка и се обърна към Сидни. — Вече имаме напредък. Наистина съжалявам за вашата съпруга. Установихме самоличността днес следобед без сянка от съмнение.
— Зная. Знаех — каза Сидни.
— Знаел сте?
Разбрах веднага, щом видях снимката във вестника.
— За протокола е нужно да ни кажете къде сте били в сряда вечерта.
— У дома, цяла вечер и цяла нощ.
— Можете ли да го докажете, ако се наложи.
Сидни се замисли.
— Не.
— Е, може и да не потрябва. Издирваме мъжа, с когото вашата съпруга е била, въпросният Ерик Лиманс. Имаме чудесно описание на външността му. Името Едуард Тилбъри говори ли ви нещо?
— Да — каза Сидни.
— Какво?
Сидни хвърли поглед към слушащите с явно внимание мъже от лявата му страна, единият на средна възраст, другият по-млад.
— От миналия петък зная, че жена ми е с него, но исках да й дам възможност сама да се върне. Затова замълчах пред полицаите.
— А как разбрахте?
— Видях ги в Брайтън. Тогава не знаех името му, но го научих по-късно.
— Как, ако ми разрешите да попитам?
Сидни знаеше, че полицията е чула името на Тилбъри от Инес и Карпи.
— Попитах едни приятелки в Лондон — Инес Хагърд и Карпи Дън.
— Ние току-що говорихме с тях. През цялото време ли са знаели? — попита инспекторът, сбърчил вежди.
— Не, мисля, че след като аз го видях. Аз им го описах. И ако някой е виновен за премълчаването на факта, то това съм аз, аз ги помолих да не казват. Не съм споделил с тях, че съм видял жена си и Тилбъри, но си спомних, че той я ухажваше веднъж, когато се бяхме събрали у тях. Не знаех как се казва, но помнех как изглежда.
— Разбирам. Тилбъри ще бъде доведен тук тази вечер.
Сидни се чудеше дали да каже на инспектора за писмото и телеграмата, които бе изпратил на Алисия. Тя може да ги е унищожила. Тилбъри нищо не каза за тях. Но бе възможно телеграмата и да се появи, защото в пощата се пазеше копие за известно време. А ако се намеси капризният пръст на съдбата и полицията реши, че Тилбъри не е действащо лице в пиесата от нощта на убийството, то дали нямаше да погледнат на телеграмата като на негов хитър ход: изпратил телеграмата в сряда сутринта, метнал се на влака и отишъл в Брайтън, после в Лансинг — бутнал Алисия от ръба на скалата в пристъп на дива ревност, изчистил дома от вещите на Тилбъри, за да изглежда, че е избягал след като я е убил, после се прибрал. Сидни запримига. Такова нещо не може да се случи. Не ставаше дори за измислените му фабули.
— Предполагам, че сте говорили с родителите на жена ми — каза Сидни, нарушавайки краткото мълчание в стаята.
— Да, днес около обед. Уточнявахме самоличността, питахме дали дъщеря им има рожден белег от вътрешната страна на ръката.
Сидни познаваше белега: петно с цвят на ягода, което Алисия винаги оприличаваше на миниатюрна карта на Франция. Отново си помисли, че сигурно е обезобразена до неузнаваемост.
— Къде е тя сега?
— След аутопсията ще изпратим тялото в Кент — отвърна Хил и вдигна телефонната слушалка още при първия звън.
— О, тогава влезте, разбира се. И ми се обадете — той върна слушалката на място. — В жилището на Тилбъри телефонът е оставен отворен, свети навсякъде, а той не отваря вратата. Интересно.
Сидни мълчеше.
— Къде точно видяхте жена си в Брайтън? — попита инспектор Хил.
— Стоях на гарата, за да видя Тилбъри, или някой, който прилича на него — отговори Сидни.
Разказа как е проследил Тилбъри до мястото, където беше срещнал Алисия, а косата й бе станала червена, как е обхождал градовете на запад от Брайтън и как я беше открил в Ангмъринг чрез тамошната поща: