— Смятах, че нейното завръщане е само въпрос на време, не исках да се чувства неловко, когато всичко излезе наяве.
— И ние ги открихме в Ангмъринг — каза единият от служителите, стоящ отляво на Сидни.
— Но едва днес — каза инспектор Хил с бледа усмивка и вдигна слушалката на телефона. — Съжалявам, не мога да говоря сега Майкъл, очаквам разговор и линията ми трябва свободна — едва затворил, разнесе се телефонен звън: — О, да, съгласен съм. Така е. Ще се видим.
Инспекторът затвори телефона и набра някакъв номер.
— Инспектор Хил се обажда. Трябва ми кола, веднага! Тилбъри се е нагълтал с хапчета в апартамента си. Чакат лекар. Трябва и ние да отидем, струва ми се.
Всички се раздвижиха, взеха си шапките, шлиферите, долу вече ги чакаше черна кола.
Във фоайето на сградата, където живееше Тилбъри, имаше двама души, и още няколко на площадката пред неговото жилище, чиято врата беше затворена. Сидни веднага позна жената от долния етаж, която беше го зърнала, но този път тя не го удостои с внимание. Хил почука и вратата се отвори. Сидни влезе след него, заедно с другите двама.
Тилбъри беше все още на канапето, с една дълга тръба в устата, водеща към сива емайлирана тенджера на пода. Лицето му бе бяло и застинало.
— Не изваждаме много — обясни докторът на Хил.
— Смъртоносна ли е дозата, как мислите? — попита инспектор Хил.
— Зависи колко е погълнал — отвърна лекарят и взе пластмасовата опаковка, в която беше останало едно хапче.
Инспекторът заразглежда флакона, прочете надписа, включващ името на доктора, аптеката и указание: „едно-две при нужда“. Отвори го, помириса. Постави го отново на масичката.
— Повече нищо не излиза — каза лекарят и извади тръбата от гърлото на Тилбъри. — Сега, в болницата! — тръгна към телефона.
Хил погледна часовника си и смръщи лице:
— Не се знае кога Тилбъри ще е в състояние да говори. Господин Бартълби, можете ли да останете тази вечер в Лондон? Бихме желали да поговорим с вас, ако Тилбъри дойде на себе си. Освен ако не предпочитате да се приберете и да се върнете утре.
— Не. Ще остана — каза Сидни.
— Моля да ни се обадите по телефона утре, между девет и десет.
— Добре — Сидни се сбогува с представителите на Скотланд Ярд и излезе.
Жената, която го бе видяла я нямаше отвън на площадката, но двамата мъже бяха все още там.
— Как е той? Жив ли е още? — попита единият от мъжете.
Чули са за свръхдозата очевидно.
— Да, жив е — отвърна Сидни и съобщението бе предадено на други двама, чакащи долу във фоайето.
Сидни се обади на Инес и Карпи от първата телефонна будка, която се изпречи на пътя му. Той решително отказваше да остане сам със себе си, а те двете бяха точно хората, от които имаше нужда.
— Сидни, скъпи, в Лондон ли си? — попита Инес.
Тя каза, че ще се радват да го видят, били сами, но телефонът не спирал да звъни цяла вечер.
Не бяха съвсем сами и Сидни разбра това веднага, щом таксито влезе в тяхната сляпа уличка. Навел глава, Алекс Полк-Фаради се отдалечаваше от дома им, макар Сидни да беше сигурен, че е видял и таксито, и него самия, защото в такива задънени улички коли не влизаха често. Алекс бягаше от него.
— Сидни, влизай, скъпи — започна Инес още на вратата.
Двете жени го прегърнаха сдържано и изразиха съчувствието си поради загубата на Алисия. Дадоха му чаша уиски, което Карпи изтичала да купи специално за него, и въпросите заваляха. Видял ли е Тилбъри? Какво са правили полицаите при него?
— Оттам идвам — каза Сидни. — Погълнал е свръхдоза седативи, закараха го в болница.
— Какво?! — това беше Карпи. — Обзалагам се, че той е блъснал Алисия от скалата, кучи син! Мислиш ли, че е той?
— Не зная — отвърна Сидни.
— Дали дозата е смъртоносна?
— И това не зная.
— Измел се е с всичките си партушини — вметна Инес. — Даже тефтерчето на Алисия е изчезнало. Не са го намерили. Няма нищо чудно, че се е опитал да свърши със себе си, защото е виновен.
Безсловесие и треска измъчваха Сидни, дори и след уискито. Карпи щедро му доля чашата.
— Мога ли да пренощувам у вас? — попита той. — Утре рано сутринта трябва да отида в полицията.
— Разбира се, Сид. Ял ли си нещо? — на свой ред попита Карпи и стана. — Ние не сме, до преди малко имахме гост.