Алисия понесе голям куп чинии, но една чаша се изхлузи и се пръсна с трясък върху пода на кухнята. Сидни спря да налива кафето, обхвана го внезапен гняв, извърна се и я стрелна с огнени очи.
— О, боже! Шестата или десетата е тази! — болезнено го прониза видение: боси крака се тътрузят сред остри парченца стъкло, ала нито тя, нито той ходеха боси по тухлените плочки, а и прахосмукачката би погълнала всяка частица.
Алисия успя да задуши надигащия се кикот, връхлитащ я винаги при дребни произшествия.
— Съжалявам, че те уплаших, скъпи. Във Фрам, в железарията вървят по две лири и половина, виждаш, не са фамилна ценност.
Сидни крадешком погледна към трапезарията и разбра, че госпожа Лилибанкс, която със семейство Полк-Фаради тъкмо се надигаше от масата, бе чула и видяла всичко. Усмихна му се леко. До края на вечерта Сидни се стараеше да изглежда непринуден и весел. Отговаряйки на въпросите й, той преразказа сериите накратко, което се оказа много по-полезно за него от двата часа общи усилия с Алекс.
— Може би е нужно нещо изненадващо — каза госпожа Лилибанкс, защото Сидни призна, че не е доволен от резултата. — Например, първата татуировка, на умрелия, не е била истинска, а рисувана с маслени бои.
— Така е. Точно това ни трябва. Нещо неочаквано. Ще помисля. Татуировка, направена с маслени бои.
Алисия бе пуснала Франк Синатра и Полк-Фаради затанцуваха.
— Надявам се, че звукът не ви е много силен, госпожо Лилибанкс — каза загрижено Алисия.
Лилибанкс отвърна, че силната музика не й пречи.
— Можем да потанцуваме, ако желаете — предложи Сидни и скочи от пода край стола й, където седеше. — Хубава песен.
Беше бавна, изгаряща мелодия.
— О, не, благодаря. Уви, сърцето. Вървя с бързината на охлюв, но затова пък ще надживея всички мои познати.
Тя бе сигурна, че музиката погълна половината й думи.
Сидни прегърна Алисия и те затанцуваха, влачейки крака по голия под, защото килимът бе навит на руло. Госпожа Лилибанкс бе забелязала, че килимът е ориенталски, доста износен, и купен вероятно поради подходящия за квадратната дневна размер. Докато пушеше четвъртата и последна цигара (колкото си позволяваше ежедневно), погледът й се плъзгаше нехайно по четиримата млади и ги изучаваше скришом.
Сидни бе с неспокоен характер и приличаше по-скоро на актьор, отколкото на писател. Лицето му отразяваше цяла гама от противоречиви чувства, а когато се смееше, смееше се заразително, от сърце. С черна коса и сини очи, той приличаше на ирландец, личеше, че не е щастлив човек. Алисия бе доста по-безгрижна и невзискателна, у нея дремеше разглезено дете, но сигурно точно такава съпруга му трябва.
Семейство Полк-Фаради бяха далеч по-хармонична двойка: с очи, потопени в очите на другия, за тях все още звучеше възхваляващият химн на любовта; като че току-що се бяха срещнали и влюбили от пръв поглед, а вече имаха три деца; деца се грижат за деца, мислеше госпожа Лилибанкс с умиление, но да не би те с покойния й съпруг Клайв да бяха по-зрели, когато се сдобиха с двете си рожби?
Никой не забеляза кога госпожа Лилибанкс се надигна и тръгна към тоалетната на горния етаж. Тя мина покрай работната стая на Сидни — неприветлива и гола, със саморъчно направени библиотечни лавици покрай дълга стена, с маса вместо бюро, където имаше зелена пишеща машина, речник, моливи, куп хартия, а отзад се виждаше прозорец без завеси. Смачкана топка хартия, не улучила кошчето, се търкаляше на пода. Спалнята в ляво бе малко по-весела, вратата бе отворена и госпожа Лилибанкс поспря да надникне. Виждаше се поизтърбушено двойно легло със синя табела отзад, мандолина, закачена напреко върху стената над него, тапети на линии и къпинови виолетки, абстрактни картини на Алисия, скрин и обикновен стол, с преметнат отгоре панталон. На скрина — голяма кукла, зайче, каквито имаше Приси като дете и все още пазеше; огледало в скъпа сребърна рамка. Госпожа Лилибанкс влезе в тоалетната, която беше между кабинета на Сидни и спалнята. Тук вниманието й приковаха пурпурните хавлиени кърпи с голямо жълто цвете по средата, а до тях, забодена изрезка от вестник — снимка, която тя бе виждала в „Обзървър“, доколкото си спомняше, преди близо година: ученици с големи сламени шапки и чадър, а остроумната забележка на едното от тях, оградена в мехурче, я стресна и обагри бузите й, но после се засмя. Смешно си беше. Госпожа Лилибанкс миеше ръцете си, а очите й шареха из бъркотията разнокалибрени шишенца на стъклената полица под аптечния шкаф: парфюм, аспирин, йод, дезодорант, лак за нокти, четка за бръснене, талк, шампоан — като изглед от манхатънски небостъргач, и без съмнение, това не бе всичко, явно шкафът отгоре е препълнен, мислеше си тя. Отново слезе долу и щом я забелязаха, замолиха я настоятелно да пийне нещо, но трябваше да откаже.