Отначало Джед реши, че двамата са на една възраст, но когато младежът приближи, стана очевидно, че е по-възрастен. Може би на двайсет или двайсет и една. Той бе слаб, загорял от слънцето, с непокорни руси коси, които изглеждаха посипани с кристалчета сол като на сърфист.
— Ей, приятел! — Младежът протегна ръка. Държеше нещо в нея. Автобусен билет. — Това е твое. Ти го изпусна.
Невъзможно! Джед бе прибрал билета много внимателно. Беше убеден в това. Момчето потупа джоба си, за да се увери, че билетът е там. И сърцето му спря. Джобът бе празен. Билетът бе изчезнал. Джед провери другия заден джоб. В който бяха парите му. Всичките му пари бяха на мястото си. Всичко беше наред. Нямаше проблем. И все пак изминаха две-три секунди, преди отново да си поеме дъх.
Русият младеж погледна билета на Джед.
— Маршрут 1454? Страхотно! Същият като моя.
— Благодаря, че ми го върна — каза Джед и взе билета. Ръката му трепереше. — Не мога да повярвам, че съм го изпуснал.
— Няма проблем. Случват се такива неща. И ти пътуваш за Далас, така ли?
Джед поклати глава.
— Там се прекачвам.
— И продължаваш на изток?
— Джаксън, Мисисипи — кимна Джед.
— Доста път те чака. На гости на роднини ли отиваш?
— Нямам роднини.
— Наистина ли? Никакви?
Джед се замисли дали да каже истината. Не искаше да лъже. Но и не искаше да навлиза в подробности. Не и след като разговаряше с непознат. Затова той отсече:
— Не. Сам съм.
— Нямаш родители, така ли?
— Никога не съм познавал баща си. А мама почина от рак.
— Това е ужасно. Нямаш ли братя или сестри? Чичовци или лели?
— Не.
— При кого ще отидеш, когато пристигнеш там, накъдето си тръгнал.
— При никого. Защо?
— Останеш ли съвсем самичък на този свят, това означава, че съдбата ти е раздала много кофти карти. Съжалявам.
— Свикнал съм — сви рамене Джед.
— Знаеш ли какво, хайде да пътуваме заедно. Поне до Тексас. Ще си правим компания.
Джед отново сви рамене.
— Добре. Щом искаш.
— За пръв път ли пътуваш с „Грейхаунд“?
Джед кимна.
Русокосият младеж постави ръка на рамото му, притегни го към себе си и зашепна:
— Искам да те питам нещо. Много е важно, затова ме слушай внимателно. Става въпрос за багажа ти… За онази малка раница, която носиш на гръб. Има ли нещо ценно в нея? Лаптоп? Таблет? „Нинтендо“?
— Не, нищо подобно.
— Това е добре. Много добре. Защото автобусите не са сигурно място. Никога не изпускай раницата си от поглед. Не я оставяй никъде. Не я давай на шофьора. Дръж я в ръцете си, докато спиш. Разбра ли?
— Добре.
— Трябва да отида до тоалетната. А ти върви към автобуса. Излезеш ли през онези врати, завий наляво. Чак до края. Място номер шестнайсет. Запази две места. По средата между предните и задните колела, ако можеш. Там е най-удобно. Идвам след минутка.
Джед откри автобуса, качи се, показа билета си на шофьора и тръгна по пътеката между седалките. Повече от половината места вече бяха заети. Всички в автобуса бяха по-възрастни от Джед. Някои с по три-четири години. Други — с шейсет или седемдесет. Някои пътуваха сами. Други — по двойки. Повечето бяха нахлупили слушалки на ушите си, някои си бяха взели възглавници, други се бяха загърнали в одеяла. Мнозина си носеха някакво занимание — книги, компютри, телефони. Джед изведнъж се почувства ужасно неподготвен за това пътуване. Искаше му се да се обърне и да си тръгне. Да слезе от автобуса. Да се върне в дома на приемните си родители. Да се престори, че никога не се е опитвал да избяга. Да забрави всичко, което родната му майка му бе казала. Вместо това обаче той събра сили и се настани на първата двойка свободни места, които видя. Плъзна се до прозореца. Придърпа раницата в скута си. Притисна я към гърдите. И насочи цялото си внимание към тихото боботене на двигателя. Към съскането на климатика. Към шепота на разговорите, които се водеха навсякъде около него. Към мириса на дезинфектанти и храна. Джед си каза, че всичко ще бъде наред. Важното бе да събере мислите си, да се успокои, преди да се появи русият. Джед не искаше да се почувства по-притеснен, отколкото бе в момента.