То бе най-старото, написано от Анджела. Тя опипваше почвата двамата с Рот да се съберат отново. Ричър долавяше вълнението й. Тревогата й. Последното съобщение, разположено най-отгоре на страницата, бе написано в неделя сутринта. Отново от Анджела. Тонът бе равен. Тя сякаш бе изпаднала в депресия. Крехката надежда бе угаснала и бе отстъпила място на отчаяние. В съобщението се съдържаха намеци, че тя не е в състояние да продължи сама. Точно както бе казал Хеъруд.
Ричър остави листа.
— Ако Анджела е дошла тук, за да се срещне с Рот, къде е чантата й? Къде е колата й?
Хеъруд взе листа и го прибра в папката си.
— Чантата й бе в колата й. Колата й бе оставена на паркинг. Първия паркинг, който виждаш, когато идваш в града от изток. Така би постъпил всеки на мястото на Анджела.
— Видях как онзи мъж взе чантата й. Явно са я подхвърлили в колата. В чантата имаше ли плик за писма?
Хеъруд погледна записките си.
— Не. Портфейл. Ключове. Лични вещи. Но никаква кореспонденция. Защо?
— Няма значение. Как ще обясниш кръвта?
— Каква кръв?
— Върху чантата й. Едната й страна бе опръскана с кръв.
— Не разполагам с подобна информация. Защо смяташ, че е имало кръв?
— Защото я видях.
— Как? Кръвта не се откроява върху черна кожа.
— Чантата беше бежова. И не беше кожена.
Хеъруд отново погледна записките си.
— Чантата е била кожена. И черна.
— Трябва да са я подменили. Подхвърлили са чанта, която не съдържа никакви улики.
— Можеш ли да го докажеш?
Какво ще ми кажеш за детето й?
— Откъде знаеш, че е имала дете?
— Просто догадка.
Хеъруд поклати глава.
— Уговорила се с някаква съседка. Жената често се грижела за детето.
— Тази уговорка временна ли е, или е постоянна? Свързана ли е със заплащане? Възможност за осиновяване?
Хеъруд сви рамене.
— Знам само това, което колегите от Мисисипи ни предадоха. Те изглеждат доволни от събраната информация.
— А беемвето?
Хеъруд поклати глава.
— Това е друг проблем. Номерът, който ти ми съобщи, е регистриран на додж караван в Оклахома Сити. Собственикът вчера е бил на работа. Той разполага с квитанция от паркинг. В нея е отбелязано времето на престой, а има и кадри, на които се вижда как колата влиза и излиза от паркинга.
— Добре. Ами гилзите? Изпратих шест куршума в колата.
— Криминалистите провериха онази уличка. Два пъти. Не откриха дори една гилза.
— Можете да проверите ръцете ми за следи от барут.
— И какво ще докажем? Че си стрелял? Но това не означава, че си стрелял с пистолета, който е изпратил изчезнали куршуми в изчезнал автомобил.
— Ами аварийната стълба? Тя не може да се скрие.
— Да, стълбата е паднала. Но не разполагаме с доказателство защо го е направила.
— Ами…
— Чуй ме, Ричър. Вече зададох всички тези въпроси. И получих заповед да престана. Съвсем категорична заповед. Случаят е приключен. Дойдох само за да те уведомя. Приеми го като проява на любезност, ако искаш.
— Това предполага, че разговорът ни е приключен. Знаеш къде е вратата.
Хеъруд не помръдна.
Ричър изчака трийсет секунди, след което се изправи и пусна ключа от стаята на леглото.
— Направи ми услуга. Остави го на рецепцията, когато си тръгнеш.
— Чакай — спря го Хеъруд. — Дойдох, за да… Не дойдох само за да проявя любезност.
Ричър седна.
— Ако трябва да бъда напълно честен, моят шеф иска да напуснеш града. Той смята, че създаваш проблеми.
— И ти си тук, за да ме съпроводиш до границата на окръга?
— Не. Аз изобщо не съм тук. Поне официално.
— Предположих. Показването на улики на потенциален заподозрян едва ли е стандартна полицейска процедура.
— Не — отвърна Хеъруд и заби поглед в пода. — Началникът може да ме уволни за това.
— Защо го направи тогава?
— Прочетох досието ти. Сто и десета специална част. Военните следователи. Старата ти служба в армията.
— Какво за нея?
— Виж, аз съм нов в тези неща…
— И?
— Няма кого да попитам.
— За какво?
— Как щеше да постъпиш, ако беше на мое място?
— Какво имаш предвид?
— Шефът ми нареди да приключа случая. Мисля, че не е прав. Искам да продължа разследването. Трябва ли да го направя според теб?
— Става въпрос за нарушаване на пряка заповед, издадена от непосредствения ти началник, нали така?