Колата бе някакво старо комби. Дълго, зелено, с панели, имитиращи дървен фурнир отстрани. Чернокосият отвори една от задните врати. Русият опря длан в гърба на Джед и го бутна силно. Джед направи опит за съпротива, но пръстите му се плъзнаха по прашната боя и той се озова по лице на пода. Русият затвори вратата и се обърна към своя приятел, вдигнал ръка за поздрав. Който никога не получи. Защото приятелят му лежеше по гръб на тротоара. В безсъзнание. Над него се бе надвесил един от служителите на „Минерва“. На лицето му грееше усмивка.
Другият човек от „Минерва“ попита:
— Ще ми кажеш ли какво става тук?
Русият отвори уста, но не изрече нито дума.
Човекът от „Минерва“ извади пистолета, който бе мушнал в колана на джинсите си.
— Трябва да разбереш нещо. Аз съм служител на закона. С очите си видях как се опита да отвлечеш непълнолетен. Застрелям ли те, ще получа медал. Ако можеш да предложиш невинно обяснение, сега е моментът.
Русият не отговори.
Човекът от „Минерва“ погледна часовника си. Оставаха осем минути до пристигането на следващия автобус. Което бе неприятно. Това можеше да се окаже единственото му развлечение за целия ден. И той предпочиташе да удължи удоволствието поне малко. Да се позабавлява. Затова само се намръщи и нареди:
— Покажи ми телефона си.
Русият не помръдна.
Човекът от „Минерва“ опря пистолета си в гърдите му, бръкна в джоба му и извади телефона. Погледна го и попита:
— Парола?
Русият не отговори.
— Добре, този телефон е стар — каза човекът от „Минерва“. — Ще се отключи с пръстов отпечатък. Протегни ръка.
Русият не помръдна.
— Какво предпочиташ? Парола или отпечатък?
Русият не отговори.
— Добре, аз избирам отпечатък — заяви човекът от „Минерва“. — Нали знаеш, че не е задължително показалецът ти да е прикрепен към останалата част от тялото, за да отключа телефона? Или палецът. Или който там пръст си използвал. Може да се наложи да отрежа всичките ти пръсти един по един.
Русият облещи очи и продиктува шест цифри. Човекът от „Минерва“ ги въведе в телефона и отвори галерията със снимки. Тя се оказа пълна с фотографии на хора, които сърфират, пият бира или се излежават по плажовете. Нищо интересно, затова човекът от „Минерва“ се насочи към съобщенията в телефона. И тогава съвсем различна снимка изпълни екрана. Тази на Джед Стармър. Направена на автогарата на Ел Ей във вторник следобед. Снимката бе изпратена от калифорнийски телефон. Към нея бе прикрепено съобщение. Номер на маршрута. Час на пристигане. Човекът от „Минерва“ подаде телефона на своя партньор, след което се обърна към русокосото хлапе.
— Колко?
Русият облещи очи още по-широко.
— Нямам пари, но мога да намеря. Ще ти платя колкото поискаш.
Човекът от „Минерва“ го зашлеви през лицето. Направи го с отворена длан, но достатъчно силно, за да го запрати в канавката. След това се наведе, сграбчи русокосия тип за тениската и го изправи на крака.
— Колко ви платиха, за да отвлечете момчето?
— О! Нищо! Nada! Честна дума!
— Глупости!
— Това е самата истина.
— Защо тогава го отвлякохте?
— Трябваше. Нямахме избор.
— Всеки има избор.
— Не и ние. Трябваше да отработим един дълг.
— Така ли? На кого дължите пари? И за какво?
— Срещнахме един тип. Той ни продаде малко дрога… много дрога. Трябваше да я препродадем, но ни откраднаха стоката, а нямаме пари да се разплатим с него.
— Кой е този тип?
— Не му знам истинското име.
— Откъде е?
— Ню Орлиънс.
— И сега го снабдявате с деца, които са избягали от дома си?
Русокосият младеж сведе поглед и кимна.
— Имате човек на някоя автогара на „Грейхаунд“, нали? Къде? В Ел Ей?
— Той обикаля — отвърна русият. — Ел Ей. Сан Франциско. Остин, Тексас.
— И се сприятелява с момчета, които пътуват сами? Разбира накъде са тръгнали? Проверява дали някой няма да ги търси?
Русият кимна.
— Колко пъти?
— Този е четвъртият.
— Колко ви остават?
Русият сви рамене.
— Той ще ни каже, когато изплатим дълга си.