Ричър знаеше какво предстои. Той знаеше със сигурност, че единият от противниците му е въоръжен. Бе съвсем логично да допусне, че другият също носи пистолет. Което означаваше, че двамата ще накарат Ричър и Хана да отстъпят към стената. Това бе ясно. Тогава двамата щяха да направят няколко крачки назад и да се прицелят. Може би щяха да стрелят по Хана. Или по Ричър. А може би и по двамата. Да ги убият. Да ги ранят. Или просто да ги държат под прицел, докато пристигне подкреплението. Но каквито и да бяха намеренията им, играта щеше да приключи в мига, в който Ричър тръгнеше към стената.
Затова Ричър направи крачка вдясно и спря. Хана вървеше до него, но след секунда осъзна, че той не се движи. Тя също спря. Ричър се наведе и прошепна:
— Стой зад мен. Не позволявай онзи да те вземе на мушка.
— Кой по-точно? — прошепна Хана. — Те са двама.
— Не за дълго — каза Ричър.
Ричър чу глас зад гърба си. Това бе мъжът, който определяше накъде да вървят. Онзи, който със сигурност бе въоръжен. Той каза:
— Продължавайте да вървите. Никой не ви е казал да спирате.
Противникът беше близо. По-близо, отколкото на излизане от сградата. Ричър можеше да прецени това само по гласа му. Явно бе направил няколко стъпки, след като Ричър и Хана бяха спрели. Ричър прецени разстоянието между тях. Изчисли ръста на мъжа. Извади няколко сантиметра. Пренесе тежестта върху пръстите на левия си крак. И се дръпна рязко назад. Обърна се светкавично по посока на часовниковата стрелка, като се завъртя в кръста, за да придаде повече инерция. Дясната му ръка бе протегната напред, а пръстите — свити в юмрук. Ръката му описа широка дъга и се стовари върху главата на мъжа с пистолета със силата на пневматичен чук. И то на пневматичен чук, озовал се в ръцете на сто и десет килограмов маниак. Противникът му забеляза опасността и понечи да се наведе. Посегна към пистолета. Но се оказа прекалено бавен. Юмрукът на Ричър се стовари върху слепоочието му и мъжът падна като изсъхнало дърво, повалено от ураган.
Вторият отскочи назад. Той вдигна тениската и затърси своя пистолет. Още една берета. Ричър го последва. Той пристъпи напред, протегна лявата си ръка и прикова китката му към корема, след което взе пистолета му. Накрая го блъсна в гърдите, при което мъжът се олюля и запрепъва назад. В крайна сметка той се озова прекалено далече от Ричър, за да се опита да си върне оръжието.
— Приятелят ти ме снима — каза Ричър. — Защо?
Мъжът не отговори.
— Искахте да довършим разговора отвън. Ето, сега сме отвън. Защо не говориш?
Мъжът поклати глава.
Ричър вдигна пистолета.
— Не избрахте случайно това място. Тук няма свидетели, няма камери. Защо?
Мъжът протегна ръце с вдигнати длани.
— Не знам нищо. Ако ще ме застреляш, приключвай по-бързо.
— Грешиш — заяви Ричър. — Знаеш нещо. Знаеш името ми.
— О! Да. Добре.
— И знаеш кой те е изпратил тук, за да ме търсиш.
— Предполагам.
— И така, знаеш кой те изпрати.
Мъжът поклати глава.
— Знаеш. Кой беше?
Мъжът не отговори.
Ричър подритна леко тялото, което лежеше на земята.
Мъжът затвори очи за миг и каза:
— Шефът ни изпрати.
— Как се казва?
— Господин Брокман.
— Къде работи?
— „Минерва“.
— Работите в затвора в Уинсън?
Мъжът кимна.
— И откъде Брокман знае, че ще бъда тук? — попита Ричър.
— Не знае. Разпрати хора на различни места. За всеки случай.
— Колко души?
— Не знам. Осем. Десет. Не беше стандартен инструктаж. Всяка двойка получи конкретни заповеди. После обсъдихме помежду си какво става.
— На кои места?
— Знам със сигурност само за едно. Автогарата на „Грейхаунд“ в Джаксън. Един от хората, който отиде там, ми е зет. Той ми позвъни преди няколко минути. Спипали са две отрепки, които се опитвали да отвлекат бездомно момче, пристигнало от Калифорния. Питаше дали и ние се забавляваме. Ама че глупост! Много добре знае, че умираме от скука.
— Какво трябваше да направите, когато ме видите?
— Да потвърдим самоличността ти.
— А после?
— Да те спрем.
— Да ме спрете да направя какво?
— Да отидеш в Уинсън.
— Защо?
— За да не създаваш проблеми.
— И защо ще създавам проблеми в Уинсън?
Мъжът сви рамене.
— Господин Брокман каза, че си откачен. А откачените хора правят откачени неща.
— Трябвало да потвърдите самоличността ми. Как?
— Като изпратим снимката на едни хора, които знаят как изглеждаш.