Ричър отвори дланта си и отпусна ръка.
— Мъдро решение — кимна мъжът. — Търсим двама наши приятели. Тази млада жена ни каза, че можеш да ни помогнеш да ги открием.
— Вие имате ли приятели? — учуди се Ричър.
— Моментът не е подходящ за шеги.
— Кой се шегува?
— Кажи ми къде са.
— Откъде да знам?
Мъжът извади нещо изпод лявото си бедро и го вдигна, за да може Ричър да го види. Това бе беретата, която той бе оставил в пикапа, преди да отиде да се преоблече.
— Не ми губи времето — каза мъжът. — Къде са?
Иззад пикапа долетя мощно бумтене на двигател.
Ричър се обърна. Беше автобус. Онзи старият, от Британска Колумбия. В него нямаше пътници, само шофьор. Ричър се надяваше автобусът да не спре никъде по пътя до Канада. Или, ако ще спира някъде, да е направо в автоморгата. Където никой да не провери багажните му отделения, преди да го качат в пресата.
— Наблизо — отвърна Ричър.
— Кажи ми къде.
— Ще ти обясня.
— Кажи ми къде.
— А ти ще ми повярваш ли?
Мъжът се замисли за миг, след което каза:
— Добре. Имаш ли колан?
Ричър кимна.
— Свали го и ми го дай.
Ричър не помръдна.
Мъжът увеличи натиска върху револвера. Цевта се заби дълбоко в кожата на Хана. Тя стисна зъби, но не успя да удържи тихото, протяжно стенание.
Ричър плъзна колана си между халките на панталона и го вдигна в процепа между двете предни седалки. Мъжът, който държеше револвера все така опрян в главата на Хана, протегна лявата си ръка. Той грабна колана и го стисна със зъби близо до токата. После пъхна свободния му край през нея и образува кръг с диаметър трийсетина сантиметра. Накрая прибра оръжието, нахлузи примката през главата на Хана и здраво уви останалата част от колана около подглавника. Тя не издаде нито звук, но изражението й уплаши Ричър.
— Пеп? — обърна се мъжът към своя колега на предната седалка. — Можеш ли да се движиш?
— Така мисля — кимна Пеп.
— Добре. Ела тук. Откъм моята врата.
Пеп излезе от пикапа и заобиколи отзад. Той притискаше лявата си ръка към гърдите и пристъпяше, сякаш главата му щеше да се пръсне от най-ужасния махмурлук на света. Все пак Пеп се добра до отсрещната страна на пикапа. Мъжът, който седеше зад Хана, се плъзна вдясно по седалката, а Пеп се отпусна на мястото му. Той сякаш щеше да припадне всеки момент.
— Седни по-напред — нареди мъжът, който държеше колана. — Още по-напред! Седни на ръба!
Пеп се плъзна към предната част на седалката. Неговият партньор хвана дясната му ръка и привърза края на колана около китката му така, че дланта му опря в гърба на шофьорската седалка, точно под врата на Хана.
Мъжът потупа Пеп по гърба и се плъзна по седалката до другата врата. Той кимна към Пеп и Хана и попита Ричър:
— Да ти обясня ли какво следва?
Ричър сви рамене.
— Добре. А сега вдигни пистолета, който Пеп изпусна. Пъхни палец и показалец през скобата на спусъка. Подай ми го.
Ричър измъкна пистолета изпод съседния автомобил и му го даде.
— Добре. — Човекът от „Минерва“ пъхна оръжието в колана на гърба си, увери се, че тениската му го покрива, и заяви: — А сега ме заведи при моите приятели. Съветвам те да побързаш заради жената.
Ричър тръгна обратно към бензиностанцията. Докато вървеше, се опита да си спомни как изглеждаше онова дистанционно от ключодържателя, който бе взел след претърсването на първите двама служители на „Минерва“. Помнеше, че то има четири бутона. Долните два бяха цветни. Единият бе червен. Той като че ли бе свързан с алармата. Другият бе син. Той отваряше капака на багажника. Останалите два бутона бяха черни. Върху всеки от тях бе изобразен малък бял катинар. Символите обаче бяха почти изтрити. Въпреки това Ричър предполагаше, че катинарчето върху горния ляв бутон е затворено.