Тя се обърна.
— В случай че някой мръсник се опита да направи нещо. Ще бъда готова. Няма да позволя някой да ме издебне. Не и този път.
— Стреляла ли си с него? — попита Ричър.
— О, да! Стрелям, откакто се помня. Това бе едно от малкото неща у мен, които баща ми харесваше.
— Не се ли погаждахте?
— Напротив… но само докато бях малка.
— А майка ти?
— Почина, когато бях на осем.
— Съжалявам.
— Вината не е твоя. Всъщност вината не е ничия. Никой не е виновен и за това, че баща ми се оказа отвратителен задник, но… Човек играе с картите, които му раздаде съдбата. Баща ми ме научи да стрелям, а това ми помогна да се сближа със Сам. Той работеше в затвора, а аз — с условно освободените. В свободното си време ходехме на стрелбището. Не беше чак толкова зле.
Обикновено Ричър изминаваше малко повече от осемстотин метра за пет минути. Уговорката, която направи този следобед с Хана, изискваше тя да му предостави повече време — двайсет минути. От двете страни на пътя се издигаха дървета, но от сателитната снимка на екрана на телефона й не ставаше ясно колко нагъсто растат. Единственото сигурно нещо бе, че теренът пред тях е равен и открит. Нямаше друго прикритие, затова Ричър предпочиташе да се движи бавно и предпазливо. Да спре в случай на необходимост. Но трябваше да разполага с достатъчно време.
Ричър измина разстоянието за петнайсет минути. Земята бе влажна на места и високите треви и бурени намокриха крачолите на панталоните му, които бързо подгизнаха. При всяка негова стъпка над земята се надигаше мирис на влага и плесен. Дърветата растяха произволно, скупчени тук-там на рехави групички. Поне десетина пъти на Ричър му се наложи да се крие зад тях, за да остане незабелязан от преминаващите автомобили. Имаше отделни коли, които пътуваха на запад, към Уинсън. Те минаваха на случайни интервали. Имаше и малки конвои, които се движеха в плътен, стегнат строй, насочени на изток.
Ричър остана зад линията на дърветата, докато не стигна мястото, където пътят се стесняваше до една лента. Той откри плитка падина, оставена може би от пресъхнал поток или от стар напоителен канал. Ричър залегна в нея, притисна се към земята и се подготви за наблюдение. Дванайсет коли изчакваха зад линия, очертана върху асфалта, близо до табела, която предупреждаваше шофьорите да не преминават без ескорт от пилотен автомобил. Някакъв човек вървеше по банкета на пътя. Целта му бе краят на колоната. Мъжът беше с джинси, сива тениска и черни ботуши. В ръцете си държеше клипборд, а на главата си носеше жълта предпазна каска. Той се навеждаше и надзърташе във всеки автомобил, за да огледа пътниците. Друг мъж, също толкова висок, но с бяла каска, вървеше от другата страна на опашката от автомобили и оглеждаше шофьорите. Кого ли заблуждават тези смешници, помисли си Ричър. Това очевидно са хора от „Минерва“. Единственият въпрос бе дали просто са съвестни, или някой ги е предупредил за пикапа на Сам. Ричър се усмихна. Може би тези двамата нямаха представа за пикапа. В такъв случай скоро щяха да разберат.
Пространството между Ричър и пътя бе заравнено. Голям квадратен участък трева бе покрит с чакъл. Върху чакъла личаха следи от автомобилни гуми. Множество следи, които се припокриваха частично, но всички влизаха в квадрата почти на едно и също място. В горния десен ъгъл, гледано от позицията на Ричър. Следите описваха груба окръжност и излизаха обратно на асфалта вляво от Ричър. В центъра на този кръг, перпендикулярно на шосето, бе паркиран джип. Форд експлорър в бургундско червено, златисти ивици и големи гуми с бели букви отстрани. Моделът бе стар, но автомобилът изглеждаше добре поддържан.
Върху банкета от другата страна на пътя имаше химическа тоалетна със синьо-бели пластмасови стени. До нея стоеше сив метален фургон с размерите на корабен контейнер. Ричър предположи, че той служи като склад за инструменти. До него пък имаше контейнер за строителни отпадъци, пълен с клони на дървета, покрити с мрежа, за да не може съдържанието му да се изсипе или разпилее от вятъра. Отстрани бяха изписани названието, адресът и сайтът на компанията.
Липсваше само едно нещо. Строителни работници. Нямаше никаква следа от каквато и да било строителни работи отвъд дългата редица оранжеви конуси.
Ричър чу боботенето на двигатели, които идваха отдясно. Трийсет секунди по-късно се появи пилотният автомобил. Колоната от возила го следваше като патенца майка си. Шофьорът на пилотката зави по застлания с чакъл квадрат, заобиколи форда, остави още един комплект отпечатъци и спря до пътя. Колите, които той ескортираше, се включиха в лентата и продължиха на изток. Шофьорът на пилотния автомобил направи обратен завой. Сега той гледаше на запад. Изчака малко, после потегли, последван от събралите се междувременно коли.