Непосредствената задача, с която беше дошъл тук, беше по-разбираема и за самия него: налагаше се да мисли като полицай, за да се опита да възстанови маршрута на Бранслонович. Спря и се огледа наоколо, давайки си сметка каква тъмна нощ им се бе паднала за операцията. Извърна се към къщата си, гледайки я този път с други очи — като мишена. Подпалвачът щеше да поиска да си осигури добра видимост, а най-добра видимост можеше да му предложи само хълмът, което обясняваше местоположението на паркирания камион. Бранслонович веднага беше оценила важността на височината на този хълм. Ако подпалвачът искаше да види повече, отколкото само издигащи се в небето пламъци, тогава трябваше да отиде в парка. Болд се втурна към хълма, тичайки с все сила, привел се напред, питайки се как си беше позволил да надебелее до такава стенен, обещавайки си да предприеме нещо по този повод. Някой ден.
Подпалвачът се нуждаеше от място с добра видимост, където можеше да се скрие — изоставена къща може би — или където можеше да застане, без да предизвика нечие подозрение — преструвайки се на елтехник, телефонен техник или кабелен техник. Болд вдигна поглед нагоре и огледа района; не искаше обаче да стои така, зяпайки нагоре, от страх, че ще бъде забелязан, затова бързо се отказа от намеренията си. Заля го вълна на още по-силен страх — ако Бранслонович беше вървяла така, оглеждайки стълбовете, покривите, прозорците, може по този начин да се е издала. Може би, помисли си той, е постъпила достатъчно умно и го е правила в съпровод на думи от рода на: „Пис-пис, котенце“, или нещо подобно. Дали не е тръгнала и тя към парка?
Започна да катери хълма с малко по-забързани крачки, отколкото би подобавало на обикновен минувач. Прииска му се да извика:
— Обади се, Бранслонович. Обади се, Бранслонович.
Колкото по-нависоко се катереше, колкото повече къщи подминаваше, толкова повече го влечеше към парка. Само трябваше да пресече „Грийнууд“ и щеше да се озове сред тъмнината, където човек можеше да се крие на воля. Бранслонович може да се е почувствала по съвсем същия начин: защо да се мотае между къщите, след като само паркът предлагаше такова изобилие от подходящи места за криене? Освен това, продължи размишленията си Болд, за един служител на „Контрол по животните“ беше абсолютно естествено да претърсва парковете. Болд ускори ход. Бранслонович беше в парка — знаеше го, все едно някой му го беше съобщил, макар да не можеше да обясни откъде го знаеше. Знаеше го по същия начин, както знаеше и че къщата му е подготвена за взривяване.
Прекоси тичешком „Грийнууд“, насърчавайки се мислено да се движи по-бързо и по-бързо.
Навлезе в парка и продължи да бяга.
Чу гласа й, преди да я види между стъблата на високите дървета. Намираше се може би на тридесет или малко повече метра пред него. Светлината на фенерчето й беше насочена високо към клоните на дърветата, покрай които минаваше. Не можеше да я разпознае като Бранслонович, не и от такава голяма дистанция; но знаеше, че е тя. Беше като хрътка, уловила следата на подпалвача. Болд много добре я разбираше.
— Хей! Вие ли сте ловецът на кучета? — извика той, стараейки се да й подскаже по този начин, че знае коя е, и едновременно с това постъпвайки като истински професионалист по време на операция. — Вие ли търсите добермана?
Тя изглежда не го чуваше, гласът му се губеше между дърветата. Той си пое дълбоко въздух, за да извика по-силно, но преди още да оформи устните си за първия звук, от земята от дясната й страна се надигна огнен гейзер. Беше стъпила върху жица или върху самия детонатор.