Фигурата пред него беше моментално подхваната от синкаво-жълти пламъци, както и стъблото на най-близкото дърво. Завъртя се веднъж, с протегнати настрани ръце, и извика за помощ — вик на пареща болка и ужас. След което му се стори, че тя експлодира, от олюляващото й се тяло се разхвърчаха синьо-жълти светещи късчета, прилични на разпукващ се букет от фойерверки на фона на тъмната гора. А това, което остана от тялото й, се залюля напред и рухна. Кората на съседното дърво експлодира в тъмночервено — като че беше съдържала гориво, а не живо дърво вътре в себе си — изпълвайки тишината на нощта с шумове, прилични на топовни гърмежи. Ударната вълна лиши Болд от равновесие и го изхвърли, поваляйки го по гръб, на разстояние десет метра от мястото, където беше стоял. Имаше чувството, че е ослепял, оглушал и като че гърбът му беше пречупен на няколко места. Откъм Бранслонович се раздаде един последен смразяващ кръвта крясък; как беше възможно това, след като почти нищо не беше останало от нея. Тази мисъл порази Болд както лежеше върху влажния килим от нападали листа, а ушите му се пълнеха с последния стон, възвестил края на жизнения път на Бранслонович.
В далечината се чуваха сирените на пожарните коли.
Лу Болд успя да извади оръжието си, мислейки си в същото време, че за цялата му кариера на полицай му се беше случвало да стреля само три пъти. Прицели се към звездите и изстреля патроните си на три равномерно разпределени една след друга серии. Ако имаше късмет, някой щеше да го чуе и открие, преди да изгори цялата гора и той вътре в нея.
Коул Роби видя как Бранслонович се завърта, стълбче ослепителна светлина, разлетяваща се настрани като искрици огън в запалена камина, устремяващи се надолу като падащи звезди. Редом с нея изригна още един стълб ослепителна светлина. Какофонията от звуци, нахлула в ушите му, го влуди и обърка, командирът му със сигурност си беше сложил очилата за нощно виждане и беше като ослепен от избухналия пожар. Коул Роби чу три последователни серии от изстрели, изтръгна слуховото апаратче от ухото си и хукна към огъня, мислейки си в същото време, че има някой друг там.
В същия този миг улови прехвръкването на нечия сянка в самия край на огнения ад и машинално го идентифицира като подозрителен обект — човешка фигура — отдалечаваща се от пожара в посока, падаща се от лявата му страна. И след това като че изчезна от полезрението му, светлината на пожара беше толкова интензивна, така ярка, че причиняваше временна слепота — като от светкавица на фотоапарат. Резултатът беше, че всичко пред погледа на Роби се превърна в колаж от разкривени, стелещи се на фона на гората сенки, странно преплетени и обграждащи го отвсякъде, сякаш се беше озовал в основата на пухкава четка, опитвайки се да прогледне измежду жилавите й косми.
Коул беше тренирал колективни спортове, докато беше в гимназията, и в колежа след това, тренираният усет от онова време го люшна наляво към предполагаемия маршрут, по който би се придвижила забелязаната фигура, базирайки се на това, което за миг беше видял. Само след няколко крачки съзнателните мисли го напуснаха и той отново се отдаде във властта на силата, която напътстваше живота му. Тичаше между дърветата със скоростта на вятъра, освободен от колебанията си, от размишленията си, от преценките си. И като че да потвърди правилността на неговото поведение, в полезрението му отново попадна фигурата, насочила се надясно от него. Усети как, без да мисли, отпуска ръка върху оръжието си. След което все тази сила вместо него извади зашеметяващото оръжие — на вид подобно на голям револвер, но изстрелващ двадесет хиляди волта вместо куршуми. Трябваше да стреля най-много на петнадесет метра разстояние от обекта — между пет и десет метра беше най-добре, за да се гарантира точност — докато двете миниатюрни жици пренесяха заряда до индукционните накрайници на изстрелвания електрод. Веднъж улучен, обектът се строполяваше в безсъзнание за период от четири до петнадесет минути, поразен от електрическия ток. Щеше да го залови жив; щеше да отведе в полицията арестант, а не труп.
Беше изгубил чувство за време, можеше да си даде сметка, че то все пак тече заради променящите се сенки, звуци и цветове на разразилия се пожар. Със същата ръка, с която беше опипал за момент зашеметяващото оръжие, натисна бутона на радиопредавателя и изрече със задъхващ се глас:
— Пост номер три. Забелязан съмнителен субект. Преследвам го. Стрелям със зашеметителя.