Без да знае дали наистина е така, защото беше загубил чувството за време, за Коул Роби всичко протече по-бързо. Посред смесицата от движещи се сенки, трепкащи светлини и бягаща фигура, насочила се към някаква набелязана цел, която щеше да я изведе точно на пътя му, Коул се усети част от гората, спокоен и освободен от страх.
Съмнителният субект го наближаваше бързо откъм дясната му страна.
Коул спря, наби крак в размекнатата почва, отпусна се на едно коляно, улови зашеметителя, прицели се право пред себе си и натисна спусъка. Видя как двете жички припламнаха съвсем леко на фона на ослепителната светлина от пожара и изстреляният електрод излетя във въздуха. Непознатият, както тичаше, не забелязвайки Коул, се спъна, улови се за един нисък клон, извивайки го пред себе си, точно в този клон се заби летящият електрод, отклонявайки го по този начин от тялото на непознатия. Той като че все така не забеляза Коул и продължи да тича, без да намалява ход. Полицаят пусна зашеметителя, протегна ръка към револвера си още докато се изправяше на два крака и се прицели в гръб на тичащата фигура. Внезапната поява на кръгли бели светлинки посред тъмнината го накара да осъзнае, че няма да може да стреля с бойни патрони, освен може би като предупредителни изстрели, тъй като там се намираха неговите колеги. Коул, който тичаше бързо, мигновено се спусна след съмнителния субект, улови висящото слухово апаратче и го напъха отново в ухото си. В този миг се оказа, че фигурата, която преследваше, като че е изчезнала вдън земя. Сигурно се беше притаил до някое дърво, там някъде напред. Коул инстинктивно залегна върху килима от нападали листа, предчувствайки колективни изстрели. Натисна бутона на радиопредавателя и каза:
— Пост номер три. Загасете фенерчетата. Използвайте инфрачервените уреди и не стреляйте. Повтарям, не стреляйте. Прието?
— Прието, пост номер три.
Сред приспособленията, които бяха на въоръжение в спасителния отряд, имаше и уреди, с помощта на които можеше да се регистрира човешко присъствие чрез замерване на излъчваната топлина от него. Инфрачервените уреди позволяваха по този начин точно прицелване и в най-черната нощ; единственият им недостатък беше, че не можеха да различат животно от човек, и понякога вместо преследвания човек жертва падаше сърна или куче. Това, което Коул предложи и командирът на свой ред заповяда да се направи, беше с помощта на тези уреди да се направи опит да се открие тяло, излъчващо топлина, надявайки се то да принадлежи на човека, когото току-що беше изгубил от погледа си. Ако Коул Роби видеше и една точица червена светлина върху собственото си тяло, щеше да съобщи, че са на погрешна следа. Светлините на фенерчетата изгаснаха като по команда. Между Болд и рехавата редица негови колеги се спотайваше съмнителният субект.
С напрегнати до крайност сетива Коул се изправи на крака и се приготви да върви напред. В същия този момент, ненаправил и крачка, усети, че чувствата му са взели връх в него, че е загубил магическата връзка със силата, която го владееше, която го напътстваше, на която разчиташе, източник на всичко добро в неговия живот.
Непознатият го връхлетя отгоре, абсолютно неочаквано, изпадащ от тъмнината върху Коул Роби със сила и решимост, причиняваща болка. Чифт ръце се стовариха върху главата му — едната го улови за брадичката, другата го натисна силно в основата на темето. Коул Роби се отпусна на земята, по очи, все още зашеметен от удара, неспособен да мобилизира отново сетивата си. Познаваше много добре тази хватка — знаеше какво ще последва. Намерението на нападателя му беше да му пречупи врата с едно само завъртане на главата, и на гръбначния стълб, и да го остави да лежи като труп. Коул можеше да провали плана му, ако успееше да предвиди посоката на въртене. Но за това нямаше време. „Господи, помогни ми“ — примоли се вътрешният му глас и той изви брадичка наляво, в същия момент, когато и нападателят му направи съвсем същото.
Хората след това щяха да кажат, че Роби инстинктивно е усетил в каква посока е решил да действа онзи мъж; че мозъкът му е регистрирал, че пръстите му са били опрени в дясната страна на лицето, а това свидетелстваше, че мъжът е левак и е решил да върти наляво; това, като се има предвид и какъв избор беше направил Роби, само доказвало, че маневрата е била до голяма степен предвидима. Щяха да кажат, че всички тези тренировки, цялото това обучение и опитът са спасили живота на полицая. Ужасяващото пукане, което нападателят чу, не беше от счупване на врата, а от счупената му челюст. Коул Роби щеше да може да пие само от сламка през следващите осем седмици, но щеше да живее; щеше да ходи; щеше да тича с дъщеря си и да се люби с жена си. И щеше да знае, да е убеден до края на дните си, че моментът на вземане на решение нямаше нищо общо с тренировките или опита, а се дължеше на онези последни, молитвени думи, които беше изрекъл вътре в себе си, преди да вземе самото решение.