— Мразя всичко това. Ами ако просто напуснеш и отново се заловиш с пианото? Свикай пресконференция и го обяви на всеослушание. Ще се справим само с моята заплата. Знаеш, че можем да се справим. Зная, че сега имаме и Сара, че ни е по-трудно…
— Лиз… — прекъсна я той.
— Господи! Господи… Какво ще правим?
— Можеш ли да си вземеш отпуск?
— Имам още седмици от миналата година.
— Имаш ли нещо против да си вземеш отпуск?
— И да се разделя с любимата си къща? Разбира се, че имам нещо против — упрекна го тя. Искаше му се да престане. — Не, любов моя, нямам нищо против. Разбира се, че нямам. Но бих искала и ти да бъдеш с нас.
— Шерифският отдел ще поеме грижата да наблюдава шосето. И вилата също, по всяка вероятност.
— О, господи! Не мога да повярвам, че подобно нещо се случва точно с нас.
— Сюзан ще може ли да ти помогне?
— Мога да я попитам. Предполагам, че ще може. Обичам те — отрони тя някак срамежливо. — Господи, колко те обичам…
— Музика, която гали ушите ми — прошепна той като в микрофон.
— Винаги, завинаги — добави тя.
— Когато всичко свърши — сякаш разсъди на глас Болд, — ще погледнем назад и изминалите месеци ще ни се сторят съвсем различни.
— Трябва да поговорим — изведнъж каза тя и това отекна в него като признание, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му.
— Аха — съгласи се той.
И ако сълзите издаваха шум, докато се стичаха по бузите, значи тя беше чула как той плаче.
— Ти си удивителен. — Гласът й като че увисна по средата на интонацията. — Казвала ли съм ти напоследък какъв удивителен човек си ти? Какъв изключителен човек си?
— Малко надебелял — вметна той и предизвика смеха й с цяло гърло.
— Не и за мен — отвърна му.
— Обичам те, Елизабет.
— Поспи, ако можеш.
И сложиха край на разговора.
Болд пренебрегна всякакви предупреждения и си взе дълга и гореща вана — в старата седяща вана, която бяха заварили в къщата, източвайки на два пъти гореща вода от крана, за да се натопли хубаво. След като приключи, извади запушалката. След десетина минути ваната все още беше наполовина пълна. Той затърси из къщата камбана за отводняване, но не откри нищо подобно. Никаква камбана в цялата къща!
Водата в пълната с немити съдове кухненска мивка също не се беше оттекла, но той не забеляза. Приготви се и се запъти към центъра на града, готов за плашещата го среща с Шосвиц рано сутринта.
31.
Смъртта на колега беше като смърт в семейството. В полицейското управление — Сиатъл, смъртните случаи по време на изпълнение на служебните задължения бяха изключително редки. За двадесет и четири години в полицията Болд беше присъствал само на три такива погребения. Организирани повече като процесии, а не само като погребения, те се превръщаха в част от колективната памет на града. Спускаха се знамена, затваряха се улици, а от един от хълмовете, високо над града, далеч от бясната конкуренция и всекидневната суетня, прокънтяваха изстрели от насочени към сивото небе револвери в смразяващ унисон.
На изгрев-слънце на следващия ден след неуспешния опит за залавяне на подпалвача всички екипи се изтеглиха от парка и дома на Болд. Единствено ленти в жълто и черно, опасани навсякъде, напомняха за доскорошното полицейско присъствие. Само една обходна полицейска двойка курсираше между двете местопрестъпления. Специалистите по идентифицирането бяха предупредени да се върнат за оглед и на двете места още с първия слънчев лъч.
Болд беше издал тази заповед. Може би това беше заради погледа, който Шосвиц му беше отправил в оперативния микробус точно преди операцията да започне. Може би беше заради призрачния танц на Бранслонович между високите дървета. Може би беше заради това, че беше станал свидетел на смъртта на Бранслонович секунди по-късно. Каквато и да беше причината, Болд се чувстваше пряко отговорен за нейната смърт. Картината на нейното гърчещо се тяло и ръце, разперени в кръстен знак, се беше запечатала дълбоко в съзнанието му и не му даваше покой. Насън или наяве, нямаше значение, картината стоеше пред очите му. Живееше с нея. Или поне трябваше да опита.
Най-голямо огорчение у него предизвикваше фактът, че единственият свидетел — полицаят от спасителния отряд на име Роби, беше с лошо счупена челюст и не можеше да говори. А в собственоръчно написаната бележка твърдеше, че не е успял да види много добре заподозрения.