После с гръм и трясък напусна залата.
— Доволен ли си? — попита Болд детектива, който изглеждаше наистина доволен.
— Страаашно — проточи ухилен Ла Моя. — Забелязал ли си, че като се ядосва, зърната й щръкват?
— Успокой се. И стига вече. — Болд не обичаше ролята на учителя, който въдворява ред. Затова реши да разбере какво се крие зад хвалбите на Ла Моя. — Какви са всичките тия сведения? Ще ни влязат ли в работа?
— Сержанте, ти се съмняваш в мен? Ще ни влязат ли в работа? Ти как смяташ?
— Смятам, че поне половината ти неща излизат все идиотщини — каза ядно Болд.
— Аха. Вярно. Но какво ще кажеш за другата половина? — размаха той бележника си.
Болд разтегли устни и се разсмя. Ла Моя имаше подход към него.
— Продължавай — кимна Болд окуражен, — слушам те.
— Първо за отпечатъците от стълбата. Стигнахме до добър резултат със сканирането на списъците с продажбите. Имаше и някои технически проблеми, които ни забавиха, но вчера — точно преди хайката — вече бяхме приключили със сканирането и бяхме прехвърлили данните в системата за изготвяне на списък по зададена функция, така че отделихме осемдесет закупени стълби „Вернер“, платени с чекове или с кредитни карти, и знаем вече номерата на банковите сметки.
Това прозвуча на Болд като безкрайно стара новина, макар че не беше така. Беше стоял на същото място, на същото дърво, където беше стоял и убиецът, жена му беше разменила няколко думи със същия този убиец. В този момент не му се искаше да слуша за продажби на стълби и издирените им притежатели, въпреки че разбираше важността на подобни доказателства. Трябваха им имена, адреси. Щом като Ла Моя е успял да ги осигури, както твърдеше, трябваше да ги погледне. А така му се искаше да каже на детектива да си спести засега тази информация. Но много добре си даваше сметка, че наместо това трябваше да изкаже на глас задоволството си, независимо какъв щеше да се окаже резултатът после. Детективите много по-често преживяваха разочарования, отколкото получаваха похвали. Всяка мъничка победа си заслужаваше ръкоплясканията.
— Страхотно — обяви Болд, полагайки усилия да звучи оптимистично.
— Утре или най-късно вдругиден ще имаме имената, които стоят зад тези номера. Ще дадем списъка на приятели военни, ще се разровим в кадровия списък на пожарното управление — понастоящем и в миналото, и може нещо да изскочи. Случват се и такива неща. — Изчака реакцията на Болд, но след като не последва нищо от негова страна, попита: — Добре ли си, сержант?
— Добре съм.
— Май това разследване ти се отразява зле. Личи ти. Е, няма нищо. На всеки може да се случи. Ако искаш да приключим дотук?
Болд му каза да продължи.
— Аха, добре. Сега за колите. — И Ла Моя прелисти на друга страница от папката в ръцете си. — За тях нямам нищо. Само някакви скандали. Маздата на Хейфиц е била конфискувана — на какво основание, нямам представа. Фордът на Инрайт пък се оказа в гаража на бившия й съпруг. Сигурно ще кажеш, че мирише на кражба, но какво толкова — след като ми каза, че ще ме пусне да й огледам колата, тогава.
— Това ли е?
— Най-хубавото съм го оставил за най-накрая — обясни Ла Моя. — За възможната връзка с военновъздушните сили — нали доносницата на Матюс е споменала за това? Снабдих с билети за „Соникс“ един от военновъздушните. Е, не е чак такава загуба — предсезонен мач. А сведенията му си ги биват. Каза, че не е първият опит с ракетно гориво.
— В Тексас ли?
— Аха. Това на видеозаписа. Абсолютно сигурно. Има и палеж в Сейнт Луис. Друг в района на Релей-Дюрам. И още един в Маями. Оказва се, че всеки може да подпали ракетно гориво с малко познания и малко повече приспособления. Работата е там обаче, че бомбите, приготвени в домашни условия, оставят след себе си много боклук — метални части. И така може да се разбере, че са правени въобще. Това, което не се е сетил Кастърстейн, според моя приятел, е, че ако се използва ракетно гориво, става по-лесно и след това не остава нищо, чиста работа, а щом е така, значи става дума за добро качество — а такова качество има само при военните. И то във военновъздушните сили. Като ми каза така, и аз почнах да го човъркам как пък може някой да се сдобие с ракетно гориво, тъй да се каже — с военно качество. И той също много се учуди как е възможно. Напълно му вярвам, сержант. Споменах му за „Макорд“ — продължи той, говорейки за база южно от Такома, — обаче нищичко не можах да изкопча от него. Само ми обясни, че щом като става дума за ракетно гориво, значи има връзка с ракетите земя-земя — горивото за космическата совалка се произвежда в секретна база в Юта и лабораторията им въз основа на документацията за това гориво винаги може да го идентифицира постфактум. — Последните думи Ла Моя изрече натъртено и с понижена интонация. — „Макорд“ е главният снабдителен център на военновъздушните сили, сержант. Постоянно се получава и се изпраща нещо. И си помислих — защо там да не продават и ракетно гориво? Нямам представа на кого и защо, но не е невъзможно, нали? Японците имат космическа програма, може би купуват от нас, за да са сигурни, че ракетите им ще полетят. Може да искат да си изградят отбранителна линия, ако ги нападнат от Корея. Нещо такова. Обаче си струва да се поразровим, нали, какво ще кажеш? Нали ги знаеш какви са военните, като стане дума за военен устав и воинска чест! Ако разберат, че някой прави далавери с тяхно имущество, ще побеснеят. Нашата работа е да ги погъделичкаме на тази тема.