— Не можете да го отведете!
Дафи зае разкрачен стоеж, като боксьор, протягайки ръце в готовност за сблъсъка, който изглеждаше неминуем. Усещаше се скована. Не беше яла цял ден. Двете чаши чай рано сутринта разяждаха като с киселина стомаха й. Беше и с менструация. И й се повдигаше. В такъв ден би предпочела да е в леглото, завита през глава, или в банята, озвучена с приятна музика. Твърде много време прекарваше в имението на Оуен, а твърде малко на плаващата си къща; беше изменила на приоритетите си. Направо се мразеше. Много лош ден беше избрала, за да върши важна работа.
— Стоях там — разказваше Дафи. — Той изхвръкна през задната врата и както влак се втурва надолу по хълм — с главата напред и настроен за бой.
Дафи, проснала се върху леглото в хотелската стая на Болд, пиеше втора бира. Стаята не беше нищо особено — плащаше му я градската управа и щеше да живее в нея, докато станеше възможно да се върне в къщата си. Ужасно му се искаше да се върне в нея. Чувстваше се неловко при вида на Дафи, просната върху леглото му. Беше облечена с тесни дънки и бяла риза с копчета отпред. Играеше си с часовника гривна, не спирайки да я върти около ръката си.
— Хванах го с две ръце, а той се загърчи като… Не знам… като риба ли… Бореше се неуморно. Горкото дете. И, разбира се, тя не можа да докаже, че е нейно дете — защото той не е нейно дете, а това й трябваше на Сюзан, за да го отведе със себе си. И сега всичко ни се върна като с бумеранг. Знаем точно кой е, как се казва, обаче той самият не иска да ни каже нито дума. Така че… нали разбираш…
Като че за момент гласът й се загуби.
— Не се самообвинявай — каза й Болд.
Беше седнал пред кухненския кът в стаята, стараейки се да се държи на дистанция от нея.
— Виж, само ако можеше да си там — въздъхна Дафи. — Той плачеше за нея. Тя също. И как ни се молеше. Беше ужасно.
— Сега направо се самоизтезаваш — опита се да я възпре той.
— Върна ни се като с бумеранг — повтори тя. Лека-полека маниерът й на говорене заприличваше на пиянски, тя все повече сливаше думите. — Ако искаш да нямаш проблеми, не си вземай белята с деца.
Болд се наклони към нея.
— Сега да не ми четеш лекции — предупреди го тя, усещайки какво се готви да направи. — Аз съм вече голямо момиче и искам още една бира.
— Изпиваш я и те завеждам у вас.
— Обещания, обещания — промърмори тя. — Може пък да остана да спя тук. — После попита високо: — Какви са тези неща?
Намерението на Болд отново се осуети — тъкмо си беше отворил устата, за да я разубеди за третата бира. Тя потупа ръба на леглото, канейки го да седне по-близо, но той не я послуша.
— Дороти Инрайт е купила всичко това от един магазин за железарски и домакински принадлежности ден преди пожара. Джон ги осигури.
Вещите бяха опаковка сгъстен кислород „Дрейно“, руло сребриста лента, отводнителна тръба, гъба и чифт гумени ръкавици.
— Сюзан ще направи така, че той да остане при мен. Момчето — произнесе Дафи.
— Железарски магазин — каза на свой ред Болд, нарочно отклонил поглед от нея. — Може да излезе нещо от това.
— Нещо като временен пристан, докато се уреди положението му — защо трябва да му причинявам всичко това? Имат такава практика, нещо като програма „По-голямата сестра“. Сюзан малко ще трябва да наруши правилата, обаче утре следобед той вече ще е мой. И няма да избяга, защото му казахме, че ако го направи, Емили ще се сбогува с гадателството и може да отиде и в затвора. Такова зло той няма да й причини. Виждаш ли ме колко съм добра, каква професионалистка съм? Надявах се, че ще се гордееш с мен. Стигнах дотам да заплашвам дванайсетгодишно дете!
— Нашата работа не е лесна — избъбри й той. — Особено когато става дума за деца. Помниш ли Джъстин Левит?
— Изглеждат така невинни. Ето, това е. Толкова е трудно да направиш каквото и да било, когато те гледат с невинните си очи. — За миг замълча. — Децата ти липсват, нали?
— Естествено.