Болд продължаваше да стиска паметната записка в ръката си: все пак едно доказателство, черно на бяло.
14.
Паниката скова всяко мускулче в тялото на Бен. В първите няколко минути, след като микробусът потегли, в главата му се въртеше една и съща мисъл — че е попаднал в беда. Беше нарушил правилото на Емили — един-единствен път — и се оказа заключен в микробус, пътуващ незнайно в каква посока, шофиран от подозрителен престъпник. Изненадващо бавно страхът му, че е попаднал в беда, премина в трезва преценка на трудното положение, в което беше попаднал, и осъзнаване, че най-важната му задача сега е да измисли как да се измъкне навън. И то бързо. Микробусът летеше и изглежда не спираше на светофари. Бен все повече се убеждаваше, че се движат по магистрала, и логично единственият кандидат за това беше I-5 — в северна или южна посока. На север беше Канада. На юг — Орегон или Калифорния. Ами ако микробусът изобщо не спреше никъде? Ами ако шофьорът отново беше проверил късмета си за някаква дата и сега директно се беше запътил към мястото на бъдещото престъпление? Страхът накара кръвта му да кипне, а кожата му да потръпне от студ.
Стъклата на страничните прозорци бяха здраво затворени. Бен устреми поглед към прозорчето на покрива — към небето — единственият му път навън, към спасението. Можеше да му се отдаде възможност да отскочи от сгъваемата маса и да се улови с ръка за ръба на отвора, да се набере нагоре и да се прехвърли навън, но това можеше да стане само ако прозорчето беше отворено, а то се беше затръшнало след неговото немного елегантно нахлуване. Даде си сметка, че бягството му щеше да се осъществи само като процес, състоящ се от няколко етапа; да успее да отвори прозорчето и после да успее да го удържи по начин, който тепърва трябваше да измисли; да се покатери на масата и да подскочи; да се набере нагоре и да се прехвърли отвън; да изчака, докато микробусът намали, или да се претърколи, или да скочи долу. И всичко това, без да го чуе или види шофьорът. Имаше чувството, че всеки момент ще се разреве — изглеждаше му непосилна задача. Започна да се плаши за живота си.
Револверът в кобура и чувалът все притегляха погледа му, сякаш самите те бяха живи и впили очи в него. Той се заизвива върху мръсния килим, търсейки някаква метла с дълга дръжка или друго нещо подходящо, с което да си помогне и да отвори прозорчето на покрива. Микробусът в това време изви, Бен загуби равновесие и политна по корем, след което се помъчи да се изправи на ръце и върху колене. Пространството беше тясно и той бързо си даде сметка, че няма да намери нещо, което да му помогне да отвори прозорчето, а ако решеше да отвори някое от чекмеджетата от обзавеждането, шофьорът щеше да го усети, да го хване, да го убие и да го изхвърли в канавката край магистралата — обичайно място за намиране на трупове.
Отново загуби равновесие, този път се приземи върху чувала и не можа да се въздържи да не надникне вътре. Единият край на чувала беше закопчан с тънка каишка, прикрепена към платнената дръжка. Той я откопча, разгъна брезента и буквално напъха главата си вътре, надявайки се да намери нещо, което да му свърши работа. Това, което откри, го изплаши до смърт. Големи, прозрачни, пластмасови опаковки, съдържащи подобна на мляко течност. Химическата й формула беше написана на ръка с черен маркер върху най-горната опаковка. И без да е учил химия, веднага можеше да се ориентира за какво става дума.
Наркотици! Беше гледал нахлуване на полиция в лаборатория за производство на метадон по телевизията. Мисълта, че беше заключен насред микробус, шофиран от въоръжен наркодилър, го зашемети и той за малко да припадне, но почти веднага дойде на себе си, тъй като микробусът отново зави и спря — ръмженето на двигателя намаля до най-ниския предел. Бен погледна навън точно навреме, за да види зелената отражателна табела с надпис:
„ЛЕТИЩЕ СИЙТАК
САМО ИЗХОД“
Погледна към чувала — Ник, шофьорът, щеше да пътува. И само след няколко минути щеше да дойде да си вземе чувала! Бен не беше предвидил вероятността микробусът да спре и шофьорът да влезе при него. Беше си представял, че може да се окаже в плен завинаги. Изведнъж се оказа, че можеше да се превърне в жертва поради липса на време; само минути ги деляха от летището. Времето летеше. А той трябваше някъде да се скрие.
Обзет от паника, той се заоглежда наоколо, виждайки сякаш мястото, където се намираше, за пръв път: тясно, навяващо клаустрофобия пространство с единствено по-прикрито място — гардеробчето, което беше твърде рисковано да отваря заради тесния процеп между завеските, закриващи прозорчето на кабината, заради което именно се беше снишил на пода и не смееше да вдигне глава. Къде другаде можеше да се скрие?