Асансьорът пристигна.
Бен завъртя дръжката на вратата, изкушен да избяга веднага, без да обръща внимание на тъмната фигура. Желанието му да се измъкне беше така силно, че буквално го тласкаше навън. В същия този миг обаче мъжът в сянката се раздвижи, излизайки от скривалището си между двете коли, и се запъти право към микробуса. Един глас в главата на Бен му заповяда: „Недей!“ и той отпусна бравата.
Ник, шофьорът, влезе в асансьора с чувала на рамо. Асансьорната врата се плъзна и го скри.
Другият мъж се приближаваше изненадващо бързо — с големи крачки, почти тичайки. Ивици светлина преминаваха по лицето му, но даже и така на Бен му беше невъзможно да различи очертанията на това лице. Изглеждаше така, сякаш мъжът носеше маска.
Бен повдигна пейката и се вмъкна в хранилището, принуден да се скрие сред инструментите и мазните парцали, усещайки се все повече забъркан в нещо, с което не искаше да има нищо общо. Колко пъти Емили го беше предупреждавала изобщо да не се докосва до колата на клиент! Почувства се така, като че всичко се беше случило абсолютно нарочно — за да му бъде като урок; даже очакваше приближаващата се фигура да се окаже Емили. Всичко това се разиграваше в мислите му. Обеща си, че ако успее да се измъкне жив, никога повече, поне един милион години, няма да пипне чужда собственост. Надяваше се, че това обещание, дадено пред самия него, можеше по някакъв начин да го защити от мъжа, който идваше насам, а това караше стомахът му да се свива от страх.
Задната врата на микробуса се отвори с проскърцване. Бен усети, че всеки момент ще се напикае. Затрудняваше се да диша, гърлото му беше пресъхнало. Докато шофьорът за него беше означавал заплаха, тази тъмна фигура той възприемаше като самата смърт. Сякаш тя крачеше по паважа. Застрашителна. Вещаеща зло. Тази тъмна фигура навяваше страх. Бен усещаше злото в този мъж през стената на хранилището като горещ сух вятър, от който изведнъж повява студ. Вледеняващ. Ужасяващ.
Вратата се отвори и почти веднага се затвори; Бен не усети пружиниране на ресорите — никакъв знак, че мъжът е влязъл вътре. Чакаше и се ослушваше. Кръвта му блъскаше в ушите и в гърдите. Пръстите му се вледениха и изведнъж целият потрепери, сякаш някаква тъмна сила беше надвиснала над него. За малко да изпищи от ужас. Преглътна страха си и се осмели да открехне пейката и да надзърне навън.
Абсолютно празно. Прииска му се шумно да благодари на Бога. Вместо това вдигна капака, прехвърли се извън ковчега и се втурна към изцапаното стъкло на задната врата.
Паркингът изглеждаше празен. Но той не повярва, че това е така наистина и огледа навсякъде, отново и отново, за да установи къде се е спотаил онзи мъж — той обаче не се виждаше никъде. Бен завъртя бравата на вратата и я натисна навън, надявайки се за негов късмет вратата да се окаже…
… заключена!!!
Вторият мъж беше сложил резето. Усети, че му се повръща. Натисна вратата няколко пъти навън, без да се съобразява с факта, че може да бъде чут или забелязан. Нежеланието да приеме, че планът му се е осуетил, го накара да се облегне с цяло тяло върху вратата и да натиска, докато най-сетне осъзна, че това, което прави, е ужасно глупаво. Не само че вдигаше шум, ами се опитваше и да се пребори с железария. Беше абсолютно нечестно — къде беше късметът му, когато най-много се нуждаеше от него?
Той коленичи в желанието си да огледа по-добре и да разбере дали резето само е дръпнато, но не и заключено. Щом коленете му се отпуснаха върху мръсното килимче, усети някаква издутина, погледна надолу и видя изпод килимчето да се подава ъгълче на плик. Издърпа го — беше чисто бял плик, доста издут, без да е тежък. Не можа да се въздържи да не погледне вътре. Вдигна капачето и видя набръчкани краища на банкноти. Много на брой. По петдесет и двадесет и няколко по десет. Стари банкноти. Употребявани. Бяха страшно много.
Сториха му се като милион долара. В брой, в неговите ръце. Щеше да има нужда от пари, за да се прибере вкъщи. А той изобщо нямаше. Протегна ръка и издърпа една двайсетачка. После още една. След всяка издърпана банкнота възбудата му растеше. Кой щеше да разбере, ако вземеше целия плик? Толкова пъти, докато прибираше десетдоларовата банкнота, получена за сеанс, в цигарена кутия, която държеше в хладилника си, Емили повтаряше едни и същи думи пред Бен: „Парите са свобода“. Тези думи се бяха запечатали в съзнанието му и му бяха нещо като мантра. Парите означаваха независимост. Парите предоставяха възможност на човек да бъде самият себе си. Държеше в ръце плик с пари и нямаше кой да го забележи. Можеше да даде парите на Емили; можеше да си плаща за храната; можеше да живее при нея.