За нищо на света нямаше да използва асансьора. Вместо това отвори вратата, водеща към стълбите, и вземайки по две стъпала наведнъж, заслиза надолу, плъзгайки пръсти по парапета и усещайки краката си изтръпнали от напрежението и възбудата. Скочи върху стълбищната площадка, улови се отново за парапета и тъкмо да подскочи две стъпала по-надолу, спря сепнат и поразтърсен, като кола след внезапно появила се червена светлина на светофара.
Ник, ниско подстриганият шофьор на микробуса, наркодилърът, стоеше на стълбите с абсолютно безизразно лице, но с очи, приковани в Бен.
Бен застина на място, усещайки тежест в гърдите си, повтаряйки си, че зад леката издутина в десния джоб на панталона на този мъж се криеше револвер, че е военен, което означаваше, че е първокласен стрелец, че той пък е бил в микробуса му и че Ник без съмнение е разбрал за това, мислил и измислил как да постъпи с него, сега сигурно обаче щеше да действа незабавно, тъй като Бен му идваше направо като на сребърен поднос.
Помисли си за купчината банкноти в джоба отдясно на собствения си панталон, така внезапно натежали — имаше чувството, че дори не може да си помръдне крака. Абсолютно сигурно беше, че мъжът е забелязал очертанията на плика. Абсолютно сигурно знаеше. Хвана го!
Мъжът, от когото толкова се плашеше Бен, се усмихна и каза:
— Не бързай толкова, приятел. Да не си разбиеш зъбите.
Бен не чу почти нищо, освен за разбиването на зъбите. Ник продължи по стълбите нагоре, още малко и Бен щеше да се окаже точно на пътя му — обзе го такъв ужас, че виждаше лицето на мъжа като в мъгла, а все още изтръпналите му крака бяха на ръба да се подкосят. Очите им се срещнаха и Бен усети да му прилошава, а струйка топла пикня се плъзна по левия му крак.
— Извинявай — каза усмихващият се мъж и Бен отстъпи настрани.
Ник го подмина, не се спря на стълбищната площадка и продължи нагоре.
Бен се промъкна незабелязано в микробуса на един от хотелите в града, изпратен на летището, за да посрещне гостите си, давайки си вид, че пътува с родителите си. За шофьора, който даже не преброи пътниците, се оказа по-важно да успее да събере багажа в багажника и да стигне до хотела, след което да се заеме със следващата си задача. При други обстоятелства Бен щеше да се поздрави за успеха. Но не и днес. Вместо това той прекара двадесетте минути пътуване към града, разсъждавайки над това, което беше видял: Ник беше излязъл с чувала; беше се върнал без него. Зловещият дребен безлик мъж беше изплувал от сянката, беше оставил плик с пари и след това беше заключил задната врата. Размяна. Пари. Наркосделка.
От центъра на града Бен се качи на градски автобус, водещ към квартала, в който живееше. Изтощен до краен предел, той се запъти направо към стаята си и заключи вратата след себе си. Имаше много време, докато се прибере пастрокът му, но не искаше да поема никакъв риск. След няколко минути слезе в кухнята и вдигна телефонната слушалка. Имаше чувството, че действа като автомат. Но трябваше да свърши това, което беше намислил — и това беше най-важното. Знаеше го със сърцето си, докато съзнанието му беше ангажирано отново с диалог между два вътрешни гласа. Набра деветстотин и единадесет. Отзова се женски глас.
— Искам да съобщя за наркосделка. Видях сделката…
Той съзря отражението си в стъклото на едно от шкафчетата, закрепени на стената. Представи си как обяснява случилото се на втория си баща. Задникът още го болеше. Затръшна слушалката и спринтира обратно по стълбите към стаята си.
В една затъмнена зала в сградата на обществена безопасност в информационния център на Сиатъл се намираха комуникационните системи, обслужващи линията на телефон деветстотин и единадесет, които с усъвършенствания софтуер можеха да идентифицират и отбележат не само телефонния номер на Бен, но и адреса, на който се намираше този телефон, още преди телефонният оператор да се отзове на обаждането. Всяка секунда от разговора се записваше, всеки нюанс на малко истеричния глас на момчето. Обаждането щеше да бъде заведено в съответен регистър, и от компютър, и на ръка, гласът на Бен щеше да бъде сведен до компютърни данни, компресиран и съхранен временно на твърдия диск, информацията от който на всеки дванадесет часа се снемаше върху магнитни ленти, лентите се съхраняваха в склад, помещаващ се в бивша консервна фабрика, преминала във владение на градската управа заради просрочени данъци и такси. Операторът по погрешка класифицира обаждането на Бен като детска лудория, което означаваше, че ако още две обаждания от подобен род — което се смяташе като оскърбление към институцията — се регистрираха от същия телефон, къщата на Бен щеше да бъде посетена от служител на съда за малолетни. Освен това така наречените анонимни обаждания — обаждания, които не бяха поемани от диспечерите — бяха под наблюдение на доброволци без заплащане, изпращани по линия на Доброволческата организация за защита на жертви на престъпления, чиято главна цел беше установяването и издирването на евентуални жертви на сексуално и физическо насилие, особено в случаи, когато жертвите не се осмеляваха да се оплачат.