Докато Бен потъна в така необходимия му сън, в информационния център обработваха обаждането му наред с още десетки други, получени по време на смяната от шест вечерта до полунощ. Името, на което беше регистриран телефонът — на пастрока му — адресът на къщата и самият телефонен номер, ставаха част от системата за проследяване. Колелцата на бавно, но неумолимо действащата бюрократична машина бяха задвижени.
Бен затръшна слушалката и спринтира обратно към стаята си, сърцето му още биеше като лудо, сякаш изобщо не беше спирал да тича. Усещаше леко да му се вие свят и да му се повдига. В такива моменти усещаше най-остро отсъствието на майка си — тя щеше да му помогне, вярваше го с цялото си сърце. Не беше сигурен какво точно, ако изобщо решеше да го направи, да разкаже на Емили; тя беше единственият близък човек, когото имаше. Затвори очи и се отпусна тежко върху леглото. В началото не повярва на това, което усети, сядайки върху задника си. Обзе го страх, много по-голям от чувството, което беше изпитал преди малко до телефона, все едно го прониза ток. Струваше му се направо невъзможно това, което усещаше, че се беше случило със задния му джоб — беше празен. Машинално протегна ръка и бръкна в него, изстивайки от мисълта какво само означаваше тази празнота.
Беше си загубил портмонето.
17.
Дафи Матюс си играеше с дявола. Все същия дявол, нищо ново нямаше. И макар досегашната й практика, опитът й в сферата на психологията да й подсказваше, че ако разкажеше за това на друг човек, то можеше да й помогне да го прогони, да прочисти от него мозъчните си гънки, досега не беше предприемала подобно нещо. Ако проговореше за това, щеше един вид да го материализира, а да се усеща само обладана от него, беше нещо съвсем различно — можеше да се контролира по един много особен, неподлежащ на контролиране начин. Подсъзнание срещу съзнание. Сън срещу действителност. Нямаше да му позволи да оживее, с всички сили щеше да се бори срещу това. Нямаше да го допусне. Затова той така и щеше да остане неназован, неизречен на глас. Затова в моменти като този това усещане започваше да я яде отвътре, да я човърка като насекомо, сякаш попаднало в ухото й и сбъркало пътя — вместо да излезе на светлина, то дълбаеше в тъмнината. Тя живееше с усещането за тази тъмнина. Даже беше започнала да вярва, че го е опитомила, което изобщо не беше истина, със сигурност беше най-опасната лъжа, която тя си беше внушавала. Това нейно убеждение й помагаше да съжителства в мир с дявола, с тази сила, а не в конфронтация с нея. Заемането на двулична позиция не означаваше загуба за нея, лично поражение; тя не беше стигнала още толкова далеч. Но в моменти като този усещаше, че е много близо до такъв изход.
Щом дяволът я обсебеше, всичко друго изчезваше. Имаше празнини в паметта за времето на случилото се. Понякога за няколко минути, понякога за половин час или повече. Като форма на краткотрайна амнезия; за евентуален страничен наблюдател нейното състояние би заприличало на изпадане в транс. Беше се случило за първи път преди единадесет години, за около четиридесет минути, оттогава насам успяваше да я завладее понякога, да я принуди да преживее отново кошмарни минути. Със самия дявол постоянно зад кормилото на летяща кола.
Образите се редяха в съзнанието й в черно и бяло, но досега тя не си беше давала сметка за това. Моментни снимки, по-скоро кадри заради неясно загатнатите движения: ръката му в ръкавица — миризмата му — болка, сякаш беше напъхана в багажника на колата… Понякога гледката беше съвсем ясна, понякога разпокъсана и трудна за зрително възприемане. Като прекалено бързо прехвърляне на страниците на фотоалбум.
Може би защото тайната засягаше само нея, това я караше да се въздържа от споделяне. Може би защото никого, дори и Оуен Адлър не чувстваше достатъчно близък или може би защото не искаше да се отказва от всичко това — тази мисъл я занимаваше най-много напоследък. Защо да държи на подобно нещо? Защо да брани, да охранява така ревниво този ужас? С каква диагноза би обяснила подобно поведение?