Съзря го с периферното си зрение. Него. Пазеше чувствата си за него. Никой не знаеше за това. То си беше тяхна тайна. Която споделяха помежду си, но никога с друг. А можеше ли някой друг изобщо да има отговори за това? Би ли могъл някой изобщо да проумее? Сърцето й продължаваше да се разтупква, щом го видеше да влиза в кабинета й, щом чуеше музикално парче на Скот Хамилтън, което извикваше по асоциация неговия образ. Не можеше да се нарече красив — макар за нея да беше точно такъв; не караше хората да снишават тон, щом се появеше. Беше човек, който наблюдава. Умееше да се слива с тълпата. Беше човек, който изучава: хората, поведението им, музиката, науката, изкуството. Беше много по-добър по математика от всички, които познаваше, но никой от тях не го знаеше. Можеше да назове гамата на всяка песен още докато я чуеше. Можеше да си спомни номера на страницата, на която беше прочел нещо важно, арест, снимка. Притежаваше очи, които забелязваха неща още преди специалистите да са ги открили. Забелязваше неща, които никой друг не беше забелязал и не се притесняваше да ги обяви. Но никога с тон на самохвалство. Имаш нов парфюм. Подстригала си се. Имаш уморен вид — да не се е случило нещо? Можеше да разказва нещо и да я държи в плен на своето очарование до такава степен, че тя да не обърне внимание на съдържанието на разказа му. И сега, докато се движеше из сградата, оставаше все така незабележим. Не си личеше на колегите му да им беше известно нещо повече за него от това, че беше на четиридесет и нещо години. Говореха помежду си за него, понякога с преклонение — по много смешен начин. Но все така не го забелязваха.
Нея хората цял живот я бяха забелязвали. Нещо, с което беше свикнала.
— Притеснявам ли те? — попита той.
Внимателен. Непретенциозен. Предпазлив. Чувствителен. Това негово отношение към хората се беше сраснало с него, превръщайки характера му в монолитна сплав, прилична на скулптура, изрязана от гранит, като нищо не вземаше превес. Не можеше да се облече прилично, колкото и да се стараеше. Липсваха копчета. Имаше петна. Вече втори ден ходеше небръснат. Раздърпаният му вид не го представяше в добра светлина. Бракът не му беше помогнал. Обувките му бяха протрити. Връзките на обувките — разнищени. Косата — несресана. Никой не беше могъл да го промени. Жените можеха да споделят времето си с него, да станат част от неговия живот, но не и да го променят. Тя завиждаше на Лиз за този шанс и изпитваше гняв понякога как беше пропуснала същата възможност заради амбициите си. Лу Болд се нуждаеше от някого да се грижи за него, да извади на повърхността гения му, да го стимулира. Лиз пропускаше толкова много от всички тези негови способности и качества… Само ако нещата бяха по-различни…
— Не — отвърна тя. — Никога.
— Днес приличаш на разцъфнала пъпка — промълви той.
— Да.
— Да не си с нов сутиен?
Тя се изчерви. Така беше — с „Уондърбра“.
— Всички в управлението само за теб говорят.
— Ти какво казваш?
Той седна без покана.
— Нямаш нужда от подобни неща. А на тях не им обръщай внимание.
— Окей.
— Просто така? — попита той изненадан.
— Да.
— А какво казва Оуен?
Оуен нищо не беше забелязал, но този факт не беше нещо, което щеше да сподели. Не и с него.
— Ще поставя въпроса ти на обсъждане.
— Оуен е щастливец — каза той.
— Лиз е щастливка — възрази тя.
— О, да, Лиз е щастливка — повтори той с най-леко ироничния тон, на който беше способен.
Работата беше там, че той всъщност вярваше в това.
— Откога не си прал този панталон? — попита го тя, съзнавайки, че може би е единственият човек, на когото той би позволил да разговаря с него по такъв начин.
— От много отдавна ли?
Тя потвърди с кимване.
— Да, скъпа — подразни я той. Сведе поглед надолу, към себе си, като дете, което иска да разбере в какво се състои проблемът. После каза: — Но какво толкова има?
Всъщност с въпроса си тя искаше да разбере до каква степен той разполага с времето си.
— Известно ти е, че Шосвиц те е посочил като човека, който ще извади кестените от огъня — започна тя.