— Защо да ти я давам?
— Защото ще ти дам двеста долара. После изчезвам.
— Ти — хора като теб никога не изчезват просто ей така. Пак ще дойдеш. Това за теб го знам със сигурност.
— А той ще дойде ли пак? — изрече бързичко и с възобновена надежда Дафи. — Мъжът с обгорялата ръка? Ще се върне, нали?
Сърцето й биеше силно в гърдите — тази възможност досега не й беше идвала наум — хората, които вярваха в гадателки, се връщаха отново и отново при тях.
Емили срещна погледа й и бавно кимна.
— Вероятно — потвърди с явно нежелание, но после кимна в решителен жест. — Да, сигурна съм, че ще се върне. — След което добави хапливо: — Обаче, скъпа моя, това ще ви излезе много, много скъпо.
19.
Живеенето в Сиатъл го беше привикнало към дъжда така, както в Аляска привикваха към снега. Имаше ситен дъжд, пръскащ като водна завеса, на талази, като водопад.
Във въпросния ден дъждът беше ситен, лек и нежен като слабо газирана напитка. Но веднага замени мириса на асфалт и задуха с чистота и свежест. А това действаше възбуждащо. След това бързо премина от тласкан от вятъра пръскащ дъжд в едри капки — пороен и безцеремонно шибащ дъжд, барабанящ по разноцветния килим от нападали листа. По тротоара под краката му се посипаха едри капки, които, докосвайки повърхността му, разцъфваха като черни цветчета. След миг тротоарът беше изцяло завладян от тях и превърнат в тъмно огледало, отразяващо подметките на обувките му.
Изведнъж изпита усещане като че някой го наблюдава, запита се дали не е само в резултат на чувството за вина, или се случва в действителност. Но после усещането му се изостри и доби очертанията на същото агресивно чувство, което му внушаваше Джек, когато се загледаше в него, седейки на оня стол пред телевизора — сякаш искаше да го прониже.
Бен не искаше да се оглежда, не искаше да знае истината. Ушите му обаче продължаваха да слухтят, сърцето му лудо блъскаше, дланите му изведнъж овлажняха, буца растеше в гърлото му, главата неистово го засърбя. Обзе го страх.
Подтикът да погледне назад, за да прецени ситуацията, го връхлетя със страхотна сила. Искаше да отхвърли това чувство.
Затича се. Не можеше да продължава просто ей така да си върви. Гледаше напред, не назад — никога не се оглеждай назад, беше му казала Емили. Носеше се сред плющящия дъжд — както прилеп в тъмнината на нощта.
Вината се просмукваше в душата му както дъждът в тялото му. Щеше да си плати за простъпката. Минувачите щяха да си мислят, че се опитва да избяга от дъжда, макар това да не беше възможно, както беше невъзможно да избяга от вината, която така отчаяно искаше да захвърли някъде надалеч от себе си. Прекоси улицата на червена светлина, не съзнавайки какво прави; неспособен да се изправи очи в очи с факта на кражбата, която беше извършил. Краката му като че се наливаха с олово, сърцето му като че тежеше. Не можеше повече да живее в мир със себе си. Искаше да бъде добър, искаше Емили да го харесва, да продължава да се нуждае от него. Не искаше да й казва за случилото се, но се чувстваше задължен.
Когато се озова пред лилавата къща, Емили излезе навън и забелязвайки тревогата в очите му, или може би прочитайки мислите му, мина му през ум, веднага го поведе около къщата, към маломерната веранда пред задната врата, гледаща към също толкова маломерната градина, за която обаче тя полагаше огромни грижи.
Бен се нуждаеше от същите грижи и внимание.
Дъждът плющеше само на сантиметри от тях, а вихрещият се вятър разнасяше свежестта му. Полата на Емили се ветрееше между глезените й и тя несъзнателно посегна да я оправи с жест, подобен на този, с който кон размахва опашка, за да прогони мухите.
— Е, млади момко, какво имаш да ми казваш?
Никога нямаше да я разбере напълно, макар да копнееше такава възможност да му бъде дадена.
— Светът е така огромен — започна той, пазейки се да спомене, макар и с половин дума за какво всъщност си мислеше. — Толкова много хора отиват на толкова много места, за да правят най-различни неща. Не виждам как ще мога да се нагодя към това. Да си намеря мястото.
Тя прехвърли ръка около раменете му и той усети топлината й. Нали за това живееше? Обаче как щеше да реагира, ако й кажеше какво беше направил?
— Знаеш ли, ние имаме едно много важно предимство, Бен — поде тя, обърквайки го още повече, — порастваме по-бързо от повечето хора. Говоря съвсем сериозно — поясни тя, съзирайки изражението му. — Имаш такива разсъждения, до каквито някои възрастни цял живот не могат и да достигнат. Важното, същественото е, че светът е прекрасно място, независимо от начина, по който ти изглежда понякога. Животът е прекрасен, независимо от начина, по който го възприемаме понякога. А на твое място, на твоите години, най-доброто, което можеш да направиш, е да му се наслаждаваш колкото се може повече. Зная, че нещата невинаги ни се отдават лесно. Но не се замисляй чак толкова много за това. Остави, така да се каже, животът просто да се случва. Знаеш ли, всъщност и сам ще го откриеш, в живота нещата проработват, ако им дадеш възможност, ако не им пречиш. Ако имаш добри мисли. Ако правиш добри неща.