Гърлото му се стегна, очите му засмъдяха, усети, че се разтреперва и накрая се разплака. Тя се опита да го утеши, като го притегли и с другата ръка към себе си, но от това той се почувства още по-зле и се помъчи да се освободи от прегръдката й, накланяйки тяло назад.
— Бен?
— Аз не съм добър.
— Амиии, добър си. Разбира се, че си добър.
— Не съм.
— Не трябваше да допускаш Джек да постъпва така с теб, Бен.
Той поклати глава, а сълзите му се затъркаляха още по-бурно. Също като дъжда, който плющеше няколко метра по-нататък. Колко беше лесно да й внуши, че цялата вина е на Джек Сантори. Колко просто и колко удобно.
— Не е заради това — изхленчи той.
— Заради майка ти — прошепна тя.
Той отново поклати глава. Майка му присъстваше в спомените му като лице, като аромат, като мека ръка, която роши косата му. Майка му беше нещо, някой от далечното минало, спомените за когото бяха силно избледнели.
— Изпуснах си портмонето в неговия микробус и сега той знае къде да ме намери. Адресът ми е записан в портмонето — изтръгна се от него.
— Кой е той, Бен? Какъв микробус?
Усети безпокойството в тона й.
Вдигна очи към нея, зрението му беше замъглено от сълзите. Очите на Емили излъчваха симпатия и любов и той разбра, че е готов всичко да й каже. Абсолютно всичко. Беше готов да й даде парите и да я помоли да остане при нея. Знаеше какъв ще бъде отговорът й при всички случаи много преди да произнесе, заеквайки, първото изречение от разказа си, но това не го спря. Нищо не можеше да го спре.
Истината се изля от него като пороен дъжд.
Емили Ричланд, която го беше притеглила в прегръдката си, за да го утеши, не се отдръпна от него. Попиваше истината. Както градинката й попиваше дъжда. Вслушваше се във всяка дума, не преставайки да кима, докато той говореше, като и нейните очи се пълнеха със сълзи; двамата прекараха около час така на задната веранда, сред грохота на капките, докато дъждът не спря и не се появи тъничка ивица синьо небе, осигуряваща достъп на всепроникващата топлина на слънчевите лъчи, а след това и на самото слънце, което като че избликна през нея, също като силната любов, струяща от сърцето му към Емили.
20.
Лу Болд веднага се отзова на звъна на пейджъра си. Движенията му за активиране на екрана бяха напълно автоматизирани, също както когато завърташе ключа за запалване на колата или си обуваше чорапите. Тъкмо се питаше как да постъпи заради подозренията му към Лиз, защото ако се окажеше прав, това щеше да сложи начало на серия невероятни и спорни варианти за избор, които пък да сложат под въпрос самото оцеляване, съществуването на неговото семейство.
Лиз беше във ваната. Вземането на вана не беше нещо особено, освен че в тяхното семейство Болд беше този, който имаше предпочитания към ваната, а Лиз, която все бързаше, предпочиташе да си взема душ. Вече три пъти обаче през седмицата, след като се беше прибирала от работа, тя моментално се беше потапяла във ваната. Едва преди секунди той си даде сметка, че миналата седмица беше си вземала вана точно в същите дни: вторник, четвъртък и петък. През тези дни се беше връщала час и половина след края на работното си време. Въображението му се развихри, като следовател той беше свикнал да открива съвпаденията и повторенията. Съжаляваше за тези си способности, даже нещо повече, направо се изпълваше с негодувание, че този негов професионален талант би могъл до такава степен да се намеси в личния му живот. Беше подложил семейния си живот на внимателно наблюдение, основано на недоверие и страх и предизвикано от осезаеми спомени от миналото. Мразеше се. Думата съвпадение не беше част от професионалния речник на Лу Болд. Чу плача на Сара и се почувства на края на силите си.