Вдигна малката си дъщеря от креватчето и я притисна към себе си, вдишвайки млечния дъх на кожата й, който така лелееше. Тя протегна ръчички, тъничките й пръстчета уловиха кичур от косата му.
— Чук, чук, чук — каза той, открехвайки с крак вратата на банята, опитвайки се в същото време да отслаби хватката на малката ръчица.
Лицето на Лиз се беше зачервило, гърдите й бяха поруменели, водата действаше като увеличително стъкло — изглеждаше сякаш тялото й беше заело цялата вана. Беше така невероятно привлекателна, като червендалестите модели на Рубенс. За момент усети пристъп на покровителствена ревност. Не съществуваше нещо такова като право на собственост; много добре го съзнаваше, и все пак…
— Мисля, че е дошло време за вечерята — обяви той.
Гласът му беше станал дрезгав от емоции, предизвикани от спомени. Тя вече беше предавала доверието му веднъж, беше ли възможно да го е направила пак? Налице бяха много от същите обстоятелства: и двамата работеха прекалено, игнорирайки нуждите на другия. Двете деца поглъщаха почти цялото им внимание — твърде малко време им оставаше за техните взаимоотношения. Така стояха нещата сега в семейството им. Всичко се беше променило.
Не искаше да й крещи, да я докара до истерия, да започва нещо, за което нито беше сигурен, нито се чувстваше способен да облече в думи. Искаше да я боготвори, да й се уповава, да й има доверие. Боеше се от истината; не искаше да я узнава — осъзнаването на този факт като че го прониза от глава до пети, на факта, че за първи път в живота си съвсем преднамерено не искаше да разбере истината. В работата му на следовател го водеше любопитството, то го поддържаше. Беше горивото на професионалната му реализация; сега нарочно го задушаваше, както се потушава огън, като се покрива с одеяло. За него това беше много дълбока, значителна промяна, която той тълкуваше като слабост. Пукнатина в доспехите.
Майката се отзова с протегнати ръце и щом видя това, детето спря да плаче и се устреми с цяло тяло към нея. Болд завидя на Лиз заради биологичната връзка с детето, за момент се почувства като гост в собствения си дом. Лиз се надигна нагоре, заемайки седяща поза, и залюля детето, подавайки му налятата си гръд. Устничките се сключиха лакомо около зърното й, Лиз се усмихна, притвори очи и отпусна глава върху ръба на ваната. Болд огледа голотата на съпругата си от глава до пети, гърдите й като на млада жена, тънкия кръст, обилната растителност на тъмния й триъгълник, дългите й крака. Не искаше никой друг да притежава тази гледка. Изпита собственическо чувство. Запита се защо беше позволил на тялото си да се превърне в такава развалина. Той си беше виновен.
— Не се ли обади пейджърът ти? — попита тя, без да отваря очи.
Дали не искаше той да се махне от къщата в този момент? Усети прилив на гняв, заливащ цялото му тяло. Изправи се и прибра корема. Прииска му се да изглежда по-различно, не толкова отпуснат, с повече коса, със стегнати мускули. Дали не се беше огледала за някой друг? Да не би според нея той да остаряваше по-бързо?
— Аха — отвърна.
Щеше ли да го обвини, че пейджърът му е събудил Сара? Нямаше да бъде първото й обвинение от този род. Беше придобила навика напоследък да го обвинява за всякакви неща — и за такива, които се намираха извън негов контрол. Беше пропуснал много от тези оплаквания покрай ушите си, но те се трупаха в него и разяждаха душата — процес, невидим с просто око.
— Ще видиш ли за какво ти се обаждат? — попита.
Голото й тяло беше като произведение на изкуството в неговите очи. Прииска му се ваната да беше достатъчно голяма, за да побере и двамата, прииска му се да усети тялото й до своето, топло и мокро.
— Аха.
Изобщо случвало ли се беше някога да не беше виждал за какво му се обаждат, запита се той. Беше роб на работата си. Мреше за нея.
Тя полуотвори очи, като че се намираше в наркотично опиянение — сънена и спокойна. Бебето продължаваше да суче. Отново като ток го прониза мисълта как завижда на тази връзка между майка и дете. Запита се какви ли чувства изпитваше тя, това намаляване на болезнената подутост, това, че нейните сокове поддържаха живота у друг човек.
— Всичко наред ли е? — попита го тя, веждите й се извиха в остра чупка, в очите й се появи болка.
— Всичко — отвърна той.
— Не съм много сигурна.
— Няма нищо — излъга той, питайки се откога и как така беше станало толкова лесно да я лъже.
— Знаеш ли какво? — попита тя.
Той я погледна учуден — да се изповяда ли се готвеше? Странно, но в този момент изобщо не искаше такава изповед.