— Пейджърът — поясни тя, — да не би да знаеш вече какво се е случило?
— Не, не е заради това — каза той.
— Какво има тогава?
— Съжаление. Безпокойство.
Гласът му го предаваше. Предателството се подхранваше от само себе си, също като онези насекоми, които изяждаха партньорите си.
Очите й се отвориха широко. Мускулите на бедрата й трепнаха, щом се наведе напред. Заради водата движенията й бяха забавени. Притисна още по-силно детето към себе си.
— Скъпи?
Болд усети подтик да се люби с нея. Да я притежава. Съзнаваше, че причината за това беше ревността.
— Може би ще трябва да си поговорим — каза той, макар тонът му по-скоро да подсказваше, че няма голямо желание да го прави, съзнавайки също, че Лиз е уловила и това негово настроение.
— Твоя съм — каза тя.
Наистина ли, помисли си Лу Болд. Кимна й лицемерно. Вземаше тези вани, за да измие, да скрие от него, за да се очисти от всякакви следи от срещата си с другия. Изпита болка — откъде се бяха взели в главата му такива разсъждения.
— Отивай на работа, сержант — разпореди му тя. — Няма да правя сцени заради това.
— Ще се обадя — смотолеви той. — За да разбера какво е станало.
— Ще те чакам — отвърна Лиз с по-голяма, отколкото на него му се искаше, убеденост в тона, че пейджърът щеше да го отдалечи от дома им. Беше права, разбира се — почти винаги ставаше точно така. Пейджърът беше неумолим като смъртта, отнемайки го от дома му. Лишавайки го от личен живот. Направо разрушавайки семейството му. Беше започнал да го мрази. — Или поне ще се опитам, стига да не закъснееш прекалено много.
Тя изхихика. Детето изпусна зърното на гърдата й и Лиз му помогна отново да намери пътя към него.
— Двете сте прекрасни така — отрони той.
Желанието да я притежава не го беше напуснало. Нещо го давеше в гърлото, затова предпочете да се извърне и да побърза към телефона, за да прикрие предателските сълзи, които изпълниха очите му.
От трън, та на глог, от нажежената ситуация вкъщи се беше прехвърлил на пожарите, мислеше си той, вятърът рошеше косата му — това, което беше останало от нея. Силуетът на идващата насреща му жена попадна в полето на уличните лампи, осветяващи алеята, обикаляща езеро Грийн, по цялото й протежение. Дафи Матюс беше прекалено красива, прекалено привлекателна, винаги изглеждаше някак не на място.
Езерото представляваше няколко акра тъмна водна повърхност, заобиколена от алея и пресечена от шосе, което в източната част се виеше между кафенета и един-два луксозни ресторанта. Върху обраслите с богата растителност три хълма, извисяващи се край Грийн, бяха накацали двуетажни или триетажни, облицовани с дъски къщи, появили се тук по време на първия ден на заселване в този район седемдесет години по-рано — така наречената ера на дървообработването. Със светещите си прозорци превръщаха езерото в огромна чаша, пълна с блещукащи скъпоценности. Тази част на града беше живописна и пленителна, също като едновремешните картички със селски пейзажи от Нова Англия. От южната страна на езерото имаше игрища за софтбол и футбол, осветявани вечер от издигната върху стоманени стълбове прожектори, чиято силна светлина се забелязваше отдалеч. В осем часа вечерта алеята, обикаляща езерото, беше гъсто населена — от тичащи или разхождащи се самотни мъже и жени, за разлика от двойките — гаджета, приятели или колеги, спортуващи рано сутрин или по обяд.
Дафи беше с дънки и бледосиньо копринено сако над блестящо бялата риза, закопчана догоре. Закрачиха с бавна стъпка, придържайки се в дясната половина на пътеката, за да не пречат на задъхващите се бегачи. Езерото беше удобно място за среща, като се има предвид местоположението на домовете им. Досега се бяха срещали много пъти тук — този път по нейно предложение.
— Емили Ричланд използва шпионин, който прави оглед на колите на клиентите й. Съобщава й информацията, тя начаса прави преценка, съобразявайки с превъзходен усет какво точно да каже на клиента, седящ пред нея — така попаденията й са направо невероятни.
— Трябва ли да се направя на изненадан — попита той, в мислите си беше далеч оттук.
— Мъжът с обгорялата ръка е дошъл при нея, за да му направи хороскоп за четвърти октомври: четири дни преди пожара Хейфиц. Лу, мисля, че той е подпалвачът. — Преди да може да й отговори, тя продължи: — Дясната му ръка — последните три пръста са слепени — като ципест плавник на патица — в резултат на силно обгаряне. Военен е. Най-вероятно от военновъздушните сили. Смятам, че тя крие нещо от мен. И знае много повече.